Професия „известен” е отвратителна, каза актьорът пред Под тепето
Той е едно от безспорните явления в театъра. Публиката буквално се наелектризира при появата му като Били в “Полет над кукувиче гнездо”, която му донесе “Икар” и “Аскеер” за поддържаща мъжка роля. Актьори от неговия тип се раздават физически и психически на сцената, за да играят себе си в ролята. Любимецът на българските режисьори (и не само – той направи запомнящо се изпълнение и в “Служих на английския крал” на Иржи Менцел) е и звездата от последния БГ кино хит “Кецове”. Жена му Маргита е също актриса, запознават се на репетиция в Младежкия театър. Бърнев вижда за първи път сина си Матей на екрана на мобилния си телефон, защото е в Чехия на снимките с Менцел, докато Маргита ражда в София. Не си пада много по медийните изяви, но даде специално интервю за Под тепето. 
– Как се издържа близо 4 часа на сцената, и то в такова тежко представление като “Полет над кукувиче гнездо”?
– Страшно се радвам, че вече има публика, която не я притесняват представления от по три часа и отгоре. В западноевропейските театри има спектакли от по четири часа с два антракта и публиката истински се наслаждава на играта на артистите.
Каквото и да говорим, за нас, актьорите е тежко и физически, и психически. Но нали затова сме учили. Всеки си е изградил психотренинг. За мен театърът не е работно време. Понеже сценографията е страшно тежка, като подредят декора, слагат две представления едно след друго в поредни вечери. А Сашо Морфов държи и на репетиция преди това. Като се събудиш на сутринта след първото представление не вярваш, че пак те чака същото. Невероятно е обаче да усещаш, че публиката преминава целия път с теб и диша с теб. Едно възклицание от залата означава, че някой нещо го е пронизало, преобърнало го е и това ти дава смисъл.
– На сцената най-трудно се играят луд и пиян, ти как го правиш?
– Не можеш да се пестиш, защото хората иначе няма да ти повярват. Ако излъжеш, макар и за миг, зрителят веднага усеща. Скоро Вальо Ганев разказа, че чул група младежи в антракта на “Полет”-а да коментират: Ей, това много яко, бе! Като 3D кино. Напоследък театърът е като кино – играта става изключително истинска. Това прави работата ни интересна и трудна. Театралниченето го забравихме в края на 90-те, хората вече търсят емоция, съпреживяване. 
По-старото поколение е свикнало на друг тип игра и новото му идва малко агресивно. Ако съм постигнал нещо истинско, съм щастлив. Това се дължи в голяма степен и на Сашо Морфов, който някак си привлича хората около себе си. Кара те да се отдаваш докрай, да не си спестиш нищо и че от това ще има смисъл. Просто прави банда край себе си. Един месец преди да започнем истинските репетиции, гледахме филми за психиатрични клиники, луди и всякакви откачалки, започнахме да си говорим за спектакъла, всеки казваше какво го вълнува и как вижда героя си. По някакъв магнетичен начин той ни накара да се усетим автори. Смея да кажа, че сам съм си измислил ролята, но преди това със Сашо сме опипали с меки ръкави моя герой.
– Съгласен ли си с него, че светът е заприличал на една голяма психиатрична клиника?
– Да, има голяма доза истина в това. Нещо не е наред. Ние, актьорите, имаме шанса да се скрием на сцената и така да се спасим. Навън всичко ме стресира. Не само в локалната точка, в която живея. На улицата вече за една реплика са се хванали за гушите. Във всеки от нас живее скрита лудост. Да не подхващам темата за ония, горе, от които всичко зависи – те са друго отделение. (В този момент на разговора по радиото тръгва парче на “Red Hot Chili Pеppers” и актьорът видимо се кефи). Аз какво мога да направя? Едно време хората са се палили, може би и това е форма на протест. Но аз имам дете и обичам живота. Моят глас се чува на сцената. Може би в такъв смисъл това е моят протест и моето спасение. Какво да кажем за Мариус Куркински, който е толкова раним човек, но е така мощен и силен на сцената.
– В този смисъл вярваш ли, че театърът все още има спасителна мисия, а не е просто средство за развлечение и забавление?
– В театрите в момента положението е шарено котле. На стойностните спектакли броят зрители е малък, може би само “Сфумато” си позволява лукса да не си променя репертоара, а да следва линията си и върви напред. А нали знаете, че зрителите носят и парите. За някои театърът е в сферата на забавлението, не искат да се натоварват, защото животът им и без това е тежък, и в това няма нищо лошо. Но това не е моето разбиране за театър.
За мен театърът е съпреживяване – като се прибереш от представление, цяла нощ да не можеш да спиш. Малко странно звучи. Другият вариант е телевизията. Може би затова стоя встрани от риалититата.
– Продължаваш да си на свободна практика, а предложенията и за театъра, и за киното към теб не спират. След “Стъпки в пясъка” дойде и успехът с “Кецове”.
– Надявам се, че хората страшно се изкефят, защото виждат нещо много различно. Дано не се лъжа, но се получи медитативен филм, който те кефи, а заедно с това има конфликт и динамика. Голяма част от действието се развива на плажа а главните герои са хора, които бягат от цивилизацията. Участваме аз, Филип Аврамов, дебютантите Иво Аръков и Ина Николова, Васил Драгнев и самият режисьор – Валери Йорданов. Става дума за историята на шестима младежи, осмелили се да бъдат свободни. Режисьорският дебют на Валери е отхвърлен за финансиране от Националния филмов център с девет на нула гласа, а същият сценарий е избран по европейската програма „Медиа плюс” сред 150 проекта от цяла Европа. Валери се справи страхотно.
Двамата сме завършили заедно при Ламбо и аз бях сред първите, на които даде да прочетат сценария. Не сме говорили да играя, той имаше предвид студенти от НАТФИЗ. Но стана така, че и аз, и той влязохме, а за младите направихме кастинг. Валери е режисьор мечта, защото му е много ясно какво иска. Втори режисьор е Иван Владимиров. Снимките бяха на един страхотен самотен плаж в местността “Карадере”, където бяха построили декора. То си беше релакс. Никой нямаше усещането, че сме на работа. Абсолютен кеф. А като се озовеш на плажа, мърдане няма. До главния път са 15 минути с кола по черен път и затова решихме, вместо всяка вечер да бием път до хотел, да останем на палатки на плажа.
Един ден обаче заваля и, за ужас на продуцентите, се затворихме в една кръчма в Бяла. Толкова съм щастлив, че имах възможност да бъда част от това приключение.
– Оптимист ли си за българското кино?
– Има ли закон за киното, ще има и добри заглавия. Вече сме спечелили доверието на публиката и не бива да го губим. Но не може да кандидатстваш днес за субсидия и да вземеш пари след година или две. Предстои ми да снимам в късометражен филм с Иван Москов. Сериалите са друг жанр и не ме вълнуват. Да, бързо те изстрелват, правят те звезда. Е, какво като ме направят? Снимат те в какви ли не предавания, даваш готварски рецепти или съвети за живота – не е за мен. Професия “известен” е отвратителна. Това, че са те показали шест пъти по телевизията не те прави добър актьор, или го можеш, или не.
