Източник: Lost in Plovdiv
Адата (от турски – остров) е най-големият остров на река Марица с площ от около 865 м на 265 м. Някога той бил притежание на чорбаджи Стоян Чалъков, а след години го купил от наследниците му Кочо Хаджи Калчов. Впоследствие, само преди по-малко от 3 години негов собственик стана бизнесменът Ангел Куков. Той се сдобива с него от потомците на Константин Хаджикалчев, които са реституирали парчето земя през 1999 г. след дългогодишни съдебна схватка с общината за собствеността на природната забележителност. Мястото в момента е планирано като Зона за спорт и атракции с 80 процента озеленяване и 20% ниско строителство. Говореше се, че той смята да премести увеселителния плувен комплекс Акваленд там, но до момента няма действия в тази насока. Последната информация отпреди няколко месеца е, че някаква част от острова притежават и наследниците на известния адвокат Георги Семерджиев.
В миналото редица пловдивчани отивали там в празничен ден на теферич, да полежат на зелената трева, да се повеселят под дебелите сенки на големите дървета, да ги лъхне прохладата на реката. Всеки мъкнел кошници, шарени постелки, възглавници и се разполагал удобно да отпочине. Превозването ставало с каици (лодки, управлявани с прът), като не всеки можел да борави с тях и за целта си имало истински каичкии, които се броели на пръсти.
Туристите пристигали още преди да е изгряло слънцето, разполагали се под върбите и започвали да вадят тенджери, вилици, чинии, ножове, лъжици и всякакви продукти и посуда. На покривката се разполагали поне два-три големи домашни хляба и се почвало. Мъжете – с шегите, а за жените – суетнята около стъкване на огъня и подготвяне на пикник угощението. Децата пък, непрестанно дърпали бащите, за да вървят към реката и да се боричкат, гмуркат и лудуват в плитката вода.
Към 10 часа се свършвало с ракията и се започвало обедното свещенодействие и някак неусетно – музикалната част. Свирните и песните не преставали до тъмно, но пияни на острова нямало.
Излетите и веселбите на Острова продължили до Балканската война, но след това животът коренно се изменил и празничните разходки и спомените за тях постепенно изчезнали.
Истината е, че самото парче земя насред реката крие много тайни, част от които може да бъдат разкрити при евентуални строителни дейности там. Из непроходимата като в джунгла растителност могат да бъдат видени архитектурни фрагменти от античността, но на този етап достатъчно средства за проучвания няма, а достъпът дотам е почти невъзможен поради тонове боклуци, запустялост и липса на отношение.
„Цитатът е изказване, препис, излагане на всякакви думи, творби или мисли, които не принадлежат на конкретния източник. Желателно е да се спомене източникът на цитиране с цел да се избегне нарушението на авторски права и/или запазена търговска марка, произведение или неговите производни иначе се дават наказания по съдебен начин. Ежедневно използваме много цитати – случки, събития, или просто думи казани ни от неприсъстваща личност. Словесно се казва „цитирам“ и се изказват словата. Писмено цитатите е общоприето да се поставят в кавички („“), като и в двата случая е желателно да се упомене източникът и авторът им.“
(кис-кис, бихме казали…)
Цитирали са книгата „Пловдивска хроника“ на Никола Алваджиев
Да де, а пък безсъвестно ЛЪЖАТ, че източник бил някакъф „ЛОСТ“ (успоредка?) и се подписват като някаква си „михайлофская“ затова им се намекна, че може малко възСОЛЕНО ДА ИМ ИЗЛЕЗНЕ ПЛАГИАТЪТ.
(ЕДНА СЪСЕДНА КРАЖБА пък от японската колега Мара Кикимори пресметнато по курса на деня във ЙЕНИ…)