Архивите разказват: Берберите в Града под тепетата
В някои бръснарници майсторите упражнявали и допълнителен занаят – вадели зъби
Един от най-старите бербери в града бил Якомидис. Харесвали го паши и бейове, но бил любимец и на Фердинанд
Никъде в града не се е приказвало повече, отколкото в бръснарниците. Още с влизането на клиента, разговорът започвал. Как е със здравето, къде се губи, как е семейството. След това се разполагал удобно на стола, а бръснарят започвал да бърка пяната в малко легенче. След добиването на нужната гъстота, майсторът започвал да удря бръснача по окачения на стола каиш, приказвайки и без да спира дори за миг. Време било и сапунисването да започне, а то продължавало дълго, тъй като повечето мъже се бръснели само веднъж или два пъти седмично. Малка почивка, за да поомекне брадата, която бива отново изпълнена с истории без край и така целият процес траел поне половин час. За говоренето се губело повече време, отколкото за работата и опашката се трупала, но това изобщо не притеснявало бръснаря.
В много от тези капанчета имало и място (оджак) за кафе – обичай, останал от турско време. Кафеджиите постоянно подгрявали джезвето и разсипвали кафето в шарени чашки, почти без да подвиват крак. За съжаление, санитарните власти сложили край на тази идилия.
Един от най-старите бербери в града бил Якомидис. Харесвали го паши и бейове, но бил любимец и на Фердинанд. Той го приел за придворен бръснар – голяма титла по онова време, която му издействала и цяла година усъвършенстване в Париж. Бръснарницата му била на Главната улица, близо до Джумаята, а после я преместил в собствената си сграда – срещу някогашната сладкарница София.
Много известен бил и неговият чирак – Хачик. За него се знае, че е починал на 102 години и почти до самия си край хващал бръснача заради клиентите си. Отначало салонът му се намирал на мястото на днешния вход на театъра, а после се преместил на ул. Найден Геров 11.
Друг персонаж, за който също се говорело много по онова време, бил берберинът Сабри от Капана. Неговият дюкян бил на открито и се състоял само от две столчета без облегалки – едно за него и едно за клиента. Той обаче не бръснел, а само стрижел. Често след остригването главата изглеждала като кожата на зебра поради неравномерно отрязаните косми, но клиентите му най-често били стари турци, които не придиряли много.
В някои бръснарници майсторите упражнявали и допълнителен занаят, отново останал от турско време – вадели зъби. Вестниците изваждали случаи с тежки инфекции и счупени челюсти, но приканващите надписи „Вадя зъби без ох!“ си висели по вратите и подмамвали клиентите. Нямало почистване на инструменти, нито дезинфекция. Едва когато глобите значително се увеличили, „зъболечителите“ сами се отказали от това си занимание.
Днес отново наблюдаваме завръщане към този като че ли доскоро позабравен занаят. В последните години се отвориха десетки нови бръснарници, където за щастие не вадят зъби, но са в час с всички най-нови тенденции в оформянето и стилизирането на мъжката брада., а и все още може да научите много за всичко най-ново в Града под тепетата, особено ако умеете да слушате!
За основа на текста е използвана информация от книгата Пловдивска хроника на Никола Алваджиев.
Източник: Lostinplovdiv.com
Снимка на корицата: F. Roderick
