В авторитетното си изследване „СССР и Източна Европа (1941-1991)“ Марк Крамер, преподавател в Харвардския университет и всепризнат експерт по проблемите на Студената война, СССР и Източния блок, представя и анализира различните измерения на продължилата повече от четири десетилетия съветска доминация над държавите от Източна Европа, насилствено изменила естествения ход на тяхното историческо развитие.
Приносното издание се появява за пръв път в целия свят на български език, а официалната му премиера ще се проведе на 7 февруари от 18:30 ч. в Литературен клуб „Перото“. Модератор на събитието ще бъде журналистът Бойко Василев, а книгата ще представи проф. Йордан Баев.
В девет мащабни глави, основани на респектиращ по обем, произход и характер архивен материал и отлично познаване на националните историографии, директорът на изследванията за Студената война в Харвардописва обективно и в завладяващи подробности създаването на комунистическия блок в Европа, разрива между Сталин и Тито и подготовката за съветско нападение над Югославия, в която на България е отредена ролята на основен плацдарм, сътресенията в средата на 50-те години, „Пражката пролет“ и „Доктрината Брежнев“, кризата в Полша през 80-те години и последвалия крах на съветския лагер. В дълбочина са разгледани революционните промени от 1989 г., отражението им върху стабилността на Съветския съюз и провокираният от тях дебат за „загубата“ на Източна Европа. Особено ценно е неговото теоретично осмисляне на разпадането на съветската империя.
Безпристрастно, задълбочено и впечатляващо по размах, „СССР и Източна Европа (1941-1991)“ от Марк Крамер не само осветлява ключови събития от XX век, но също така помага на читателите да разберат конфликтите на XXI век, включително войната на Русия в Украйна.
ОТКЪС
Югославия и НАТО в съветското военно планиране
Военното натрупване в съветския блок привидно има за цел да възпре или – ако е необходимо – да отблъсне нападение отвън (вероятно нападение от НАТО), но съветските военни плановици приемат, че мащабните операции срещу Югославия ще бъдат неразделна част от всяка война срещу НАТО.[1] Следователно двете непредвидени обстоятелства не могат
да бъдат реално разделени. Самият Сталин споделя това мнение, отчасти защото в края на 1950 г. и през 1951 г. получава строго секретни разузнавателни доклади, в които се твърди, че Съединените щати „оказват натиск върху Югославия да ускори официалното си влизане в НАТО“.[2] Тези твърдения са неточни – по това време американските политици все още са, в най-добрия случай, амбивалентни по отношение на по-пълното военно сътрудничество с Югославия, – но съветската служба за външно разузнаване продължава да настоява в меморандумите си до Сталин, че правителството на САЩ се опитва да привлече Югославия в НАТО, за да формира координиран фронт срещу Съветския съюз. Събитията, последвали срещата през януари 1951 г., като започването на американски и британски оръжейни доставки за Югославия през късната пролет на 1951 г. и установяването на американско-югославско разузнавателно сътрудничество в края на 1951 г., несъмнено засилват убеждението на Сталин, че Югославия скоро ще влезе в НАТО.[3]
Това убеждение е подхранено от започналите в началото на 1951 г. многостранни контакти между Югославия, Гърция и Турция за създаване на Балкански пакт. Въпреки че по това време Гърция и Турция все още не са членове на НАТО (приемането им в алианса е одобрено през септември 1951 г., а официално се присъединяват през февруари 1952 г.), се знае, че влизането им е само въпрос на време. През 1951 г. и в началото на 1952 г. анализатори на съветското външно разузнаване многократно предупреждават Сталин, че Съединените щати възнамеряват да „превърнат Югославия във военен плацдарм за нападение срещу Съветския съюз и страните с народна демокрация“[4]. В докладите на разузнаването се твърди – неточно, – че Съединените щати са главният защитник на предложения Балкански пакт, който уж щял да „вкара Югославия в Северноатлантическия алианс“ с помощта на Турция и Гърция. В действителност Гърция и в по-малка степен Турция реално имат водеща роля в настояването за Балкански пакт с Югославия.[5] Политиците на САЩ, които далеч не са най-активните защитници на идеята, изпитват явна тревога от ангажиментите, които подобен пакт може да наложи на Съединените щати, които вече имат около 200 000 свои войници, сражаващи се в Корея, и не искат да се натоварват с голям брой нови задължения за колективна отбрана на Балканите.[6]
Въпреки това, дори ако приемем, че съветските разузнавачи представят погрешно позицията на САЩ, важното е, че Сталин получава все по-сериозни основания да подозира, че Югославия в крайна сметка ще бъде интегрирана в НАТО. От негова гледна точка, дори Югославия да не стане пълноправен член на алианса, перспективата за много по-тесни връзки между Белград и НАТО би създала сериозни усложнения за съветското военно планиране на Балканите. Доколкото Сталин иска да върне Югославия в съветската сфера с всички необходими средства, той има стимул да действа преди реализирането на предполагаемите планове на САЩ да улесни влизането на Югославия в НАТО.
[1] „О деятельности органов Северо-атлантического Союза в связи с созданием атлантической армии и ремилитаризацией Западной Германии“, разузнавателен меморандум (строго секретен), изпратен от Политбюро на ВКП(б) до лидерите на източноевропейските страни,
[2] Руската служба за външно разузнаване, Oчерки истории российской внешней разведки, 6 тома (Москва: Международные отношения, 2003), том 5, с. 316.
[3] Относно доставките на оръжие за Югославия вж. източниците, посочени в бележка 149 по-горе. По отношение на сътрудничеството с Югославия в областта на разузнаването вж. Coleman Mehta, „The CIA Confronts the Tito-Stalin Split, 1948 – 1951“, Journal of Cold War Studies, бр. 13, № 1 (зима 2011), с. 101 – 145.80 февруари 1951 г., в NAČR, Archiv Ústředního výboru Komunistické strany Československa (Archiv ÚV KSČ), F. 100/24, Sv. 47, A.j. 1338. Благодарен съм на Oldřich Tůma за предоставеното ми копие от този меморандум. Войтех Мастни цитира документа в своя първокласен анализ на реакциите на Съветския съюз и Източния блок спрямо НАТО през първите години на алианса, „NATO in the Beholder’s Eye: Soviet Perceptions and Policies, 1949-56“, CWIHP Working Paper № 35 (Washington, DC: Cold War International History Project, март 2002).
[4] Oчерки истории российской внешней разведки, том 5, с. 317. Вж. и „Товарищу Сталину И. В.“, меморандум (строго секретно) до Сталин от В. Зорин, началник на съветското външно разузнаване, 5 юни 1952 г., в Oчерки истории российской внешней разведки, с. 658 – 660.
[5] Miljan Milkić, „Pregovori o političkoj i vojnoj Saradnji FNRJ i Kraljevine Grčke do potpisvanja Ankarskog ugovora“, в Dragan Bogetić и др., ред., Balkanski Pakt 1953/1954: Zbornik Radova (Belgrade: Institut za Strategijska Istraživanja Odeljenje za Vojnu Istoriju, 2008), с. 111 – 129. За ценна колекция от разсекретени документи от балканските страни, отнасящи се до увертюрите и преговорите, които в крайна сметка доведоха до създаването на Балканския пакт, вж. Milan Terzić и др., ред., Balkanski Pakt 1953/1954: Zbornik Dokumenata (Belgrade: Vojnoistorijski Institut, 2005).
[6] David R. Stone, „The Balkan Pact and American Policy“, East European Quarterly, бр. 28, №3 (септември 1994), с. 393 – 405.
