Бате Ради от Сливен открил цигулката от глад, гледа 9 деца с лъка си
Дай левче. Така, като Симеон Дянков по време на криза, влиза в разговора ни смуглият Паганини от Главната. Уличният музикант, който всеки божи ден се позиционира някъде из центъра, вади цигулка и лък от вехт калъф с отработено движение, хвърля картонена кутия от обувки пред себе си и засвирва. Често ходи със сгъваемо или пластмасово столче, ама май са му го откраднали. Поне така се чу.
Сега интервю ще правим. За коя телевизия, пита тротоарният маестро. Толкова е прецизен в искането на пари, колкото майсторски свири мелодията от Кръстника в чалга вариант. С кепе, чисто вълнено палто и излъскани обувки, Паганинито подава чиста ръка и чака кинтата. Гледа заплашително цигулката, а в погледа му се чете- ако не се отчетеш, ще свиря. Отчитам се. Не ща да ми пили на главата. Паганинито е доволен, но и травмиран. Лапа кинтата, но няма да свири. А явно искрено обича това, което прави. И хората май го обичат, тъй като не проси, не досажда (е, понякога), не мирише и има някак странен интелектуален вид. Не е много словоохотлив. Знае- даваш му левче, свири. Или не свири, както е в моя случай. Няма любезности, няма “Бате”, няма благодарности.
Човекът знае, че е заработил лева. И се е потил дълги години, докато вдигне мизата от десет на сто стотинки. Защото, според легендата, която витае около един от новите градски зевзеци, навремето, като прохождащ цигулар, наистина е жулил като стругар по струните. И е пълнил хазната като Симеон Дянков- сиреч с жълти стотинки. С годините обаче станал такъв магьосник, че класиката превръща в чалга и обратното. От естрадата може да направи хард кор, а от хард кора- македонска песен. А бе, талант!
Паганинито всъщност е бате Ради от Сливен. Идва в Пловдив от немотия. Свири в Сливен, ама не печели. Тамошните са свикнали на свирни и пет пари не дават за поредния уличен музикант. Ради казва, че пътува всеки ден. Ама не му вярвам. Май тая история със старческия дом ще се окаже вярна. Де е Киро на кирия да плащаш всеки ден за транспорт от Сливен до Пловдив. Ама не го питам, да не изкара пак Кръстника.
Самоук съм. Слухар. То в Сливен всеки тори е музикант. Нямам музикално образование. Няма и да имам, казва с тъжен взор към бъдещето бате Ради. Кръстника го свиря много. За хубавите хора го свиря, казва Паганинито и надали си дава сметка, че всъщност Кръстника е музикалния символ на мафията. Е, и на мафиоти съм свирил. И те плащат. Даже добре, допълва след въпрос за бандитизма той. За глобализма не му се говори. Също за марксизма, за ленинизма, за будизма и садо-мазохизма. Виж, за класицизма в музиката- плямпа. Ооо, класики, тва, онова. Всичко свиря. И Вивалди, и Чайковски, махва с ръка бате Ради и хваща цигулката. И си вади още лев, за да не свири. Пак гледа с болка самотния музикален инструмент и продължава. 
Ми кво да правя. Свиря да живея. Девет деца гледам. Не ги знам колко момчета, колко момичета, щото от пътуване и свирене не мога да ги видя. И жена имам. Гладни са вкъщи. У нас не им свиря, хляб им нося, обяснява бате Ради. Цигулката хванал преди седем години. Нарамил я, излязъл на улицата и започнал да жули. Само дето не го наритали. И сега често някого му скача на бой, но Паганинито е трениран. Дава гръб на агресора, да не удари цигулката му, и вазира. Аре, до утре, казва бате Ради и пак прави опит да посвири. Още левче. Ей, професионалистите вадят пари дори, когато нищо не правят.
