Иван Добчев: Падаме към дъното! Но като го стигнем, ще се Възвисим!

Цялата ни револУция е като повторение на нещо. Все се освобождаваме, казва режисьорът

Хората разбраха рязко, че цялата система изведнъж се е износила, тотално се е амортизирала

Конфликтът ми с църквата бе абсолютно естествен, нямаше как да не се сблъскам с тези хора

Емблематичният режисьор Иван Добчев се завърна в Пловдив след повече от 30 години. За да направи онова, което поклонниците на Мелпомена още помнят- поставянето на „Антихрист“ по Емилиян Станев на театрална сцена. Сега Добчев работи върху спектакъла „Възвишение“ по едноименния роман на Милен Русков, смятан за голямото събитие в новата българска литература. От Драмата отбелязват, че това е най- естественото продължение на културния процес в пловдивския театър да работи с големи български романи, тръгнал именно с  „Антихрист“. Самият Добчев направи опит за завръщане под тепетата преди няколко години. Той искаше да качи на сцена разказа „Лазар и Иисус“ на Емилиян Станев, но бе атакуван от Николай Пловдивски, който тогава за първи път показа зъбите си. Добчев реши да отстъпи в абсурдния конфликт, в който църквата се забърка в изкуството, и направи спектакъла в Сфумато. „Лазар и Иисус“ вече е минало, настоящето е „Възвишение“.
Добчев живя месец в Пловдив. Сменяше хотелската си стая в Лайпциг с позицията си пред голямата сцена в Драмата всеки ден за изнурителни репетиции с огромния екип. Актьорите са във възторг от работата с него, а той гледа със задължителната критичност на целия процес.
Иван Добчев говори за пропадането и възвишението, за дъното и оттласкването от него, за вярата и бездуховността, за изкуството и шаблоните в него в един специален разговор с Под тепето.

– Кога ще Възвисите пловдивчани?

– Мъчително е катеренето по това Възвишение. Защото романът не е драматургия. Трябваше да се намери драматургията вътре в романа, да се извадят онези механизми, ходове, които създават драматургична структура. Този процес отне доста време.
Другият голям проблем, че това е непривично, радикално ново е, защото ревизира всички представи за възрожденски маниери, възрожденски манталитет. Романът много радикално се занимава с тази ревизия. И това трябваше по някакъв начин да бъде усвоено от актьорите, които така или иначе са рожби на едно възпитание, което ги е въвеждало в тези неща само през едни светини. Героите от Възраждането не пускат вода в храстите, не псуват, не се занимават с елементарни и брутални действия като да свалят на някого сакото от гърба. Всичко това трябваше да бъде усвоено. Да започнат да виждат актьорите, че това са живи хора, характери, неща, които ги е имало, просто са били прикривани, замазвани, отмахвани от историята и от коридорите на училищата.
Третият момент, който създава проблеми- това е много големият обем хора. В днешната ситуация на театъра най-лесно човек се справя с 4-5-6 души максимум. По-голямата група увеличава трудностите в работата, тъй като хората работят на няколко места, снимат, играят на сцена. Това е не само само организационен проблем, но и проблем в спяването, да почнат да говорят всички на един език, да разбират нещата по един начин, да създават един общ за всички сленг и да изповядват една посока, един смисъл и една поетика. Така че в края на сезона показахме един етап на усвояване, цялото вече е сглобено, то има скелетна конструкция и се надяваме в края на лятото ще успеем да го усъвършенстваме, да го направим такова, че пловдивчани да видят един достоен прочит на Възвишение на сцената.

– Авторът на романа Милен Русков участва ли в процеса?

– Не, Милен е човек, който вече е отишъл някъде другаде. Затова ни остави двамата със Сашо Секулов да дълбаем по текста му като каза, че ни има доверие и щом сме решили, че може да стане, ще го направим. И ние някак си го направихме. Той беше на репетиции в малко по-късен етап. Дадохме му, разбира се, да прочете варианта, допускам, че го е прегледал от кумова срама. Но на репетициите бе впечатлен, респектиран от подхода, през който четем романа. Даже някои от актьорите го вдъхновиха, захилоти се на някои свои смешки, произнесени от други уста. Аз имам опит с подобен процес още от времето на Емилиян Станев като жив класик. Той седеше и много безгрижно казваше: Моето момче, щом ти е харесал романът- прави си го, аз съм го написал, ти си му мисли. Авторът на романа е по-възвисен човек, а авторите на пиеси са много впрегнати хора. Те държат на точката, запетайката, на тази сцена, на тази ремарка. Те са по-ревниви и обременени. Да пишеш за театър значи имаш някакви предпочитания за театър, така си заквасен, драматургията те е възпитала. И някак си искаш това да се репродуцира. Всеки един истински режисьор трябва да отиде малко по-далеч от автора, иначе прави просто илюстрация на това, което е написано. Ако режисьорът не прави това- сбъркал си е професията. Той е аранжор, аранжира текстове по сцената.
А в нашия случай хубавият момент е, че авторът е написал романа си, има хиляди читатели, които, благодарим му, са потенциална наша публика. Той е направил един ПР предварително. Ние си правим нещо свое си и ако се провалим си е за наша сметка. Ако успеем- всички ще кажат вижте Милен какъв хубав роман е написал, че даже и за пиеса става. Хаха…

– В какъв жанр бихте вкарали това, което правите в момента. Комедия, която ще разплаче, възрожденско приключение…

– Самият роман го задава. В крайна сметка на финала на този роман има десетина трупа. Главният герой се самоубива. Всичко това неминуемо започва да ти намига към Шекспир. Той много обича накрая да зачисти сцената. Макар че романът е с много чувство за хумор, ирония, сарказъм. Български роман писан с английско чувство за хумор, както казват много хора. В този смисъл жанрът може да бъде…  трагифарс. Цялата ни револУция, както неслучайно е и този лек неправилен превод, е като повторение на нещо. А всяко едно повторение на нещо е фарс. Ако например повтаряш Френската революция, естествено, че правиш фарс. А най-ярък е примерът с Октомврийската. Уж повтаряме нещо. Дочули сме пред плет, че онези там правили нещо, и давай. В романа и в спектакъла има много кръв, но не в критичния смисъл- да стигнем до някакъв катарзис. А някак си да стигнем до някакъв потрес. Според мен романът води до там- да стигнеш до потрес.

– В днешната ситуация на истеричен патриотизъм може ли хора, които не са чели романа, да се обидят и да напуснат залата със заключение, че прочитът за Възраждането е грешен?

– Едва ли. Единствено някакви хора може да се припознаят някъде на сцената. Такава опасност има сред някакви по-консервативни, по възрастни хора, които могат да кажат: „Какво правите сега тук, трябва да почваме да се замисляме. Кръстили сме площада на Стефан Стамболов, а вие тук се гаврите с него“.
Може да има някакъв такъв момент. Макар че и в романа, и тук, това е сложено не като историческа ревизия, а е субективна гледна точка и по-скоро откроява българската черта на това, че например единият голям революционер гледа на другия голям революционер с някакво снизхождение и се чуди как да се избъзика с него. Това и Захари Стоянов го е хващал. Макар че някъде ги е позамазвал и поприкривал тези моменти. Но е факт, че единият с другия много-много не са си плюли в устата. Единият приказва едно, другият- друго. А това, че между Общи и Левски има конфликт- това не сме го открили ние. Общи седи като сам юнак на коня, презрително гледа на разни такива като Стамболов, Бенковски, те му се струват абсолютни шушумиги, въздухари, ветрогони, а Левски е малко по-друго, макар че и той е един такъв йеродякон човек- не псува, само по манастири ходи.
Големият интерес към романа доказва, че четящите хора не реагират дребнаво и не тръгват да гледат на това като на ревизиране с исторически факти. Това е художествено произведение, свят на един писател, който той създава. Гледна точка към паралелния пласт, бекграунда на големите революционери. Като образът на нашия Гичо, който е чел две-три книжки и се опитва чрез тях да осмисли някакви огромни неща. Неща, които не знам дали и Левски и Ботев са смисляли докрай.

– И романът, и спектакълът седят твърде актуално в момента? Времето ли изискваше подобен роман и поставянето му на сцена?

– Мисля, че находката и импулсът на Милен, който е роден в Котел, са били провокирани, че нещо в днешния контекст го предизвиква, дразни, подбужда го да се занимава с това. Аз със собствените си сетива, кожа, нервна система отреагирам на нещо, което ми се случва днес. В този план този роман е като някакво устремение. С него днес да се устремим към това, което ни се случва и да си кажем- ми то, някак, като че ли е било. Ние живеем в повторения и минаваме през някакви освобождавания, наречени с по-такавата думичка преходи. Все се освобождаваме- я от комунизма, а от турско робство. Много дълго се освобождаваме и тези процеси са пълни с наследени, натрупани неща, предубеждения, недостатъчна усвоеност на това как се вършат тези процеси.

– Имахте преди време да го наречем творчески спор с пловдивската митрополия, заради който се отказахте да поставите на сцена „Лазар и Иисус“ по Емилиян Станев. Как бихте сравнили духовниците от времето на Възраждането с тези днес?

– Едва ли нещо там се е променило. Това, което наблюдавам след онзи инцидент е, че тези хора даже още по-ярко и по-брутално, и с още по-голямо нелепо самочувствие продължават да се вихрят и да стават все по- духовни бездуховници. Тази бездуховност, която се отразява в блясъка на автомобилите им, часовниците им, екстрите от живота, който не е за хора, които стоят в смирение, само допълнително ми казва, че всъщност съм бил прав да не се съгласявам с тях и да не ги приемам. Конфликтът си е бил абсолютно естествен. Нямаше как да не бъда в конфликт с тези хора. Не съжалявам за него. Той помогна за това, че аз всъщност направих спектакъла по Емилиян Станев в Сфумато. Просто ме беше жал, че не можах да го направя в този театър, в който не бях стъпвал 20-30 години. А той щеше да бъде една препратка към големия роман Антихрист, който бях направил на пловдивска сцена и който беше добро постижение- да се занимаваме с българския поглед към това как се приема тази вяра, как се приема Христос, как той се усвоява. Защото за Емилиян Станев това беше голяма тема. Която се приема елементарно от духовници с капаци. А всъщност темата е защо българинът същински, докрай не е влязъл и вероятно никога няма да влезе същински в църквата, същински в християнството, няма да го приеме. Че в този процес има наслагвания, за тях трябва да се говори, да се мисли, а не просто отиваме, палим свещичката, прекръстваме се и всичко е ок. Нищо не е ок. Неслучайно в днешно време е пълно с врачки, развалячки на магии и какво ли не. Този народ идва от  някакво езичество, което не можеш така просто с указ или насилствено покръстване да изкорениш.

– Как ти се струва всичко това, което се случва в държавата в момента?

– Тези хора се компрометираха като каста, като олигархия, като някакви хора, които с лявата ръка правят някакви неща. Този компромат, който те сами си направиха с това назначение, накара самите тях да се вцепенят от глупостта, която правят. Самите те се плеснаха по челата. Явно е, че така не става. Така не може. Вероятно това е най- тясната шеста глуха, в която влязохме с тези избори. На които половината електорат не отива да гласува, не влизат един куп партии, няма дясно, и лявото и то е сдухано, дявол знае какво е като ляво, и ти разбираш, че тази цялата система изведнъж е износена, тотално амортизирана. Просто плаче да излязат едни живи, истински хора, които или са гласували за малки партии или изобщо не са гласували. Ако могат наистина те с енергията си и с чувството си за омерзение и ненавист да променят нещо, да го срутят това, да го махнат, да изчезне. Не знам дали да не се тръгне към мажоритарни избори, дали тия да бъдат толкова много в парламента. Очакват ни много тегави времена, в които вероятно ще стигнем до дъното. Всичко това ще се види, че е несъстоятелно, ще се предаде, ще се махне, за да започнем отнякъде да се оттласкваме. Пътуваме към дъното. Слава Богу вътре в тази нация малко по-просветени хора, на които можем да се надяваме.

– Вярваш ли, че ще можем ли да се възвисим обратно, след като се треснем в дъното?

– Вярвам. Вярвам на примера на всички държави, които са минавали през такива кризи, през такива падения. Поляците са минали през много по- страшни неща, чехите също. Те са се измъквали. Нещо подема, поема нанякъде. Лошият навик, манталитет при нас, е сега да се опита някой да яхне процеса, да ги придърпа хората, да се метне на вълната. Или да я изпразни откъм смисъл тази енергия. Ще се възвисим, вярвам в това!