Йоана Левиева: Баданарката не може да замаже духа на Пловдив!

Стенописът грееше като слънце, спомня си дъщерята на Йоан Левиев за унищожения му шедьовър в Синдикалния

Йоана ЛевиеваПод тепето се срещна с дъщерята на Йоан Левиев- Йоана, за да усети екипът ни емоциите, които предизвикват публикациите ни за изчезналия стенопис в бившия Синдикален дом у най-близките на големия художник. Йоана от години живее в столицата, работи в БНТ, но винаги се връща в Пловдив с особеното чувство, че се прегръща отново с духа на онзи град, който всички обичаме.
Дали тя ще търси отговорност от някого за отношението към наследството на татко й, дали е обидена на някого и дали въпросният дух ще победи пошлостта и безхаберието, четете в следващите редове.

-Как приемаш публикациите ни в последните два месеца по повод „убийството“ на шедьовъра на баща ти в бившия Синдикален дом?

Макетът на стенописа на Йоан Левиев-Първо, естествено, сме много разстроени, цялото ни семейство. Ние отдавна забелязахме, че стенописът е махнат. От вашите публикации разбрах, че е запазена самата стена. Защото като погледнахме преди година, не видяхме нищо и решихме, че стената е съборена. Но аз съм учудена, че е въобще възможно да има проектант, архитект, човек, който е разумен и образован, и има отношение към сградостроенето и към един културен институт, какъвто тази сграда ще бъде, който е в състояние да завари такова творение с такова качество и така силно въздействащо, и да го замаже. Изненадана съм. Не знам как не ги е заболяло сърцето.
Второ, изненадана съм от реакцията на собственика на тази сграда – общината. Че когато е бил разглеждан и приеман този проект никой не е обърнал внимание на това. Ако се абстрахираме, че произведението е на баща ми, бих могла да приема, че ще се мисли за измазване , ако творбата е повредена, ако е ожулена, ако е идеологически натоварена. Въпреки че всичко това е въпрос на спор. Целият свят си пази паметниците и ги тачи като част от своята собствена история. След като Берлинската стена се превърна в
Шедьовърът в Синдикалния домтуристически обект и произведение на изкуството, нашият град, в който се раждат художници и творци от години, да си позволи да игнорира едно такова творение… Някой сетил ли се е, че има произведение в тази зала? Произведенията на баща ми стоят в НДК, на стените на Външно министерство, на стени на училища, стени на заведения, къде ли не. Това беше човек с огромен талант и с огромна енергия. За него нямаше срамно място, където да работи. Той е рисувал в театъра и в театралната кръчма. Имаше значение само публиката- че хората ще влязат и ще се радват на нещо красиво. И елитът на нашия град, който седи в общинския съвет, и тези , които управляват финансите ни, да не се замислят, че през тях минава един обект, който спокойно може да бъде запазен!? Това за мен е разочароващо. Мога да припомня, че в едни времена, когато беше далеч по-опасно хората да имат друго мнение, са били открити античните мозайки около Пощата, които сегашното ръководство с европейски проекти цели да разкрие, да отвори за посещение. Тогава една голяма част от тях са били разрушени, друга голяма част са били изнесени и продадени на музеи и тогавашното партийно ръководство на Пловдив е позволило това да се случи, защото се е интересувало единствено от това да направи нов площад с мраморна настилка, на която да има манифeстации. А баща ми и други пловдивски художници са писали открити писма, вдигали са шум, ходили са в София, оплаквали са се в ЦК и какво ли не, за да спасят тези артефакти, на които сега ние ще се радваме. И е тъжно, че на баща ми му се случва нещо подобно. Че неговото произведение както и други негови творби, стават жертва на нехайството и неуважението на хората. Аз разбирам, че изкуството е нещо лично. На теб може да ти харесва една картина, на мен може да не ми харесва. Така или иначе то съществува. Като не ни хареса какво да правим? Понеже църковните стенописи са старомодни ,хайде да сложим тапети отгоре им!
Стенописът след баданарката

-Какви са ти спомените от самия стенопис?

-Помня го много добре. Поради това, че сградата беше профсъюзен дом , имаше страшно много занимания за деца в нея. Аз до 7-ми клас ходех в там на балет три пъти в седмицата. Всичките тези дни аз минавах покрай това произведение. Много живо си спомням стенописа. Когато започна ремонтът на дома , се зарадвах много като пловдивчанка, защото очаквах, че градът ще има най-после една достойна опера, една нова модерна зала там. Пловдивската опера е световноизвестна, тя обикаля целия свят. Нейните артисти са световноизвестни, нейният директор, нейният диригент. Това не са случайни хора. Те заслужават дом и място, където да работят нормално. Но след това, което разбирам от вашите и други публикации колко е струвал този ремонт, колко време продължава, не знам какво да кажа. Нито ще е първият, нито ще е последният случай в нашата страна. Но е много жалко! Тази сграда беше хубава. Може да не е била перфектна, но бяха използвани много добри материали. Тя не изглеждаше никак зле. Можеше според мен с доста по-козметични промени да бъде дом на операта без проблеми.

-Ще търсиш ли морална отговорност от някого?

-Какъв морал?Аз питам всички хора, които са участвали в това, как си лягат вечер? Не им ли е мъчно малко? Аз разбирам, че от разрушаването на този стенопис никой няма да умре от глад, никой няма да пострада, никой няма да се самозапали. За 90% от пловдивчани това е дребен проблем. Защото той не касае техните сметки, не касае техните ежедневни проблеми. Но не разбирам как тези хора, които би трябвало да са образовани, с отношение към сградата и към вътрешния интериор, са го допуснали. Каква морална отговорност да им търся, ако  можеш да вземеш една бака с боя, една баданарка и да замажеш тези образи, които грееха вътре като слънце…

– Милчо Левиев беше обиден на Пловдив…

-Никой не може да бъде обиден на този град, защото той ще ни надживее всички. Никой не може да го докосне. Той се е обидил някога на някого за малко. То е отминало, той продължава да си идва тук, продължава да свири, продължава да има приятели. Това са несъществени неща. Ние имаме късмета да се родим в едно място, което е уникално, смея да кажа. Моят мъж е южноафриканец. Неговата мечта е един ден с него да се върнем в нашата къща, да живеем в Пловдив отново. Това е красиво място, пълно с история и с дух. Нищо не може да го докосне! Можем само да сме щастливи да сме част от него. Човекът с баданарката не може да победи Пловдив, защото слава Богу, баща ми има и други произведения в този град. Има и други разрушени, за които също пишете. Човек като влезе в градската галерия в Стария град, като се качи по стълбите на втория етаж, срещу него има една картина, която се казва „Главната улица”. Никой не може да му вземе това. Тя е там, моята дъщеря я вижда, вашите деца ще ги видят един ден. Тук, зад табелата на казино Ефбет например, духът на Пловдив диша и нищо не може да го убие.