Шеваласовият разсадник урежда парка на двореца в Евксиновград

Само за годината райската градина на Пловдив била унищожена

На нейното място била изградена Сточна гара

Владимир Балчев

Историята на Пловдив е пълна с достойни страници. Нещо се гради упорито и всеотдайно. Прави се така, че всички за завидят на жителите под тепетата. После обаче всичко се съсипва с един замах от същите тези жители. Съсипва се и се забравя.

Накратко това е историята на Пепиниерата, някогашната гордост на Пловдив. Пепиниери навремето наричали разсадниците, в които се подготвяли млади фиданки, дървета и храсти за парковете. По едно време така наричали и дамските шапки, накичени с множество цветя. Дори такъв прякор кичел едно сочно създание, което събирало мъжките погледи, но не точно с шапката.

В Пловдив разсадникът бил устроен още през 80-те години на 19 в. По това време градът нямал нито една свястна улица, нямал канализация, обществени сгради, а водата за пиене се загребвала направо от Марица. Ужасната миризма в централната част на града била указание за чужденците, че градът се нуждае от обществени тоалетни. С други думи – изостанал ориенталски град. Изглеждало пълно безумие на този фон да се мисли за модерни паркове и градини, каквито тогава украсявали Европа. Имало обвинения, че се харчат грешни пари, припомняла се народната поговорка “На свинче – звънче”. Само че парковете не стават за седмица или месец, нужни са години, докато дърветата пораснат. През тези години, смятали някога управниците, градът щял да се модернизира, да се разраства. А красивите алеи, цветя и екзотични дървета трябвало да облагородяват душите на пловдивчани и дават указание за посоката на бъдещото развитие. От европейските паркове до европейския  град под тепетата.

Не се знае кога точно е създадена Пепиниерата – дали през 1881 или 1882 г. Иначе за мястото няма спор – днешната Сточна гара, Станимашкото шосе, началото на ул. “Богомил” и началните стотина метра насегашния булевард “Цар Борис III”. Един район от близо 300 декара, който преди това бил блато. Благодарение усилията на швейцарския градинар Люсиен Шевалас, тресавището се превърнало в райска градина. Израснала красива гора, а нейната сянка започнала да привлича пловдивчани. Лека-полека Пепиниерата се превърнала в място за празнично веселие.   Още от ранна пролет към разсадника тръгвали шумни компании, лятно време там винаги било оживено. Вестниците пишат и за партийни сборища на хладина под дърветата. По-късно в парка бил изграден градският колодрум, появили се две заведения.

Другата, невидимата страна на това дело, била известна само на финансистите. Пепиниерата носела добри доходи. Общинските управи от цяла Южна България идвали в Пловдив да купуват разсад за своите паркове. Оттук са тръгнали дръвчетата, които днес красят прочутото Аязмо на Стара Загора. Дори градинарите на двореца в Евксиновград разчитали на пловдивчани. Това  станало само десетина години след създаването на разсадника.  Покрай тази годишнина през 1891 г. Пепиниерата била наречена Шеваласов разсадник, по името на своя създател. През 1892 г. в софийската преса се появили възторжени отзиви.

Публикациите във вестниците след 1911 г. показват една друга картина – държавата  зарязала разсадника. Явно някой чиновник решил да прехвърли парите на друго място и в други ръце. В архивите няма сведения, поради какви “неотложни нужди” райската градина на Пловдив била изоставена. От документите се вижда, че правителството предлагало разсадникът да се предаде на някое земеделско училище, а Пловдивската община отказала до поеме стопанисването на градината, поради липса на средства. През следващите няколко години едни от дърветата били изсечени, други – изкоренени. От някогашната гора оцелели само няколко дървета. Делото на швейцарския градинар било погубено докрай. От Шеваласовия разсадник не останало нищо.