Къса памет, чиновническо невежество и политически амбиции подменят паметта на града
Как връх Малуша в Стара планина стана любовница на руския княз Светослав
Адолф Хитлер, Бенито Мусолини, Сталин и Мао Дзедун превземат главните улици
Владимир Балчев
Казват, че имената на улиците пазят паметта на града. Така поне мислят по другите географски ширини. Под тепетата нещата са по-различни. И то от стари времена. Знае се, че първият център на блестящия османски град е джамията „Мурадие” (Джумая джамия). Да, но площадът пред Джумая джамия дълго време бил наричан Айнал мегдан, по името на някаква чешма, която много отдавна е изчезнала. Уличките из бедняшките махали обикновено насели името на някоя забележителна сграда – я на джамия, я на църква. Край големите конаци правото се отдавало на техния собственик. Да речем Саид ефенди. Като умре Саид ефенди, ще нарекат улицата на Ариф ага. Ако някъде живеят двама първенци, ще разделят улицата на две. По тази система действали и след Освобождението. В документи от 1894 г. срещаме имената на улиците „Рашкова” и „Чомакова”. Всъщност става дума за източната и западната част на днешната улица „Съборна”. „Рашкова” е улицата пред дома на д-р Рашко Петров срещу църквата „Св. Богородица”, а „Чомакова” – пред дома на д-р Стоян Чомаков при храма „Св. Св. Константин и Елена”.
Старата практика продължила цели 20 години след Освобождението. Другите големи градове бързо сложили край на хаоса в имената на улиците, а Пловдив останал на опашката. Гордостта ни, че градът първи в страната получил градоустройствен план, била помрачена от факта, че вместо имена на улици, в него били поставени номера. Само че какъв ориентир е номерът на една улица? Върви, че намери ул. №17, или № 73. Единствено пощальоните се оправяли, но и те понякога се обърквали.
Едва през 1901 г. била съставена комисия, която трябвало да определи наименованията на улиците. Когато комисията внесла проекта за обсъждане в общинския съвет, занизали се дълги и безплодни спорове, които приключили едва в края на 1902 г. Дошло време, както е навсякъде по Европа, да сложат табелките с имената. Първата табела била поставена на днешната улица „Митрополит Панарет" №26. Тя и до днес стои на мястото си, за да припомня как през 1882 г. пловдивският владика спасил три нещастни вдовици, които заради един мошеник щели да загубят къщата си.
Така пловдивските улици се сдобили с имена. Прочутата „Узун чаршъ”, на която през XVII век според Евлия Челеби имало 800 дюкяна, станала ул. „Търговска”. Тъй като Капана бил нещо като музей на местната индустрия, старите названия били запазени в превод – „Златарска” (Куюмджи чаршъ), „Въжарска” (Мутафчи чършъ), „Шивашка” (Дикиджи чаршъ), „Медникарска” (Казанджи чаршъ), „Обущарска” (Папукчи чаршъ) и тъй нататък. Просто вървиш по улиците, четеш табелките и попадаш в света на миналото, когато тук имало множество магазинчета и работилнички. Според едно изследване на Маньо Стоянов, в този индустриален квартал на Пловдив, което ще рече от табаханите край Марица за обработка на кожи до Рибния (Балък) пазар в началото на сегашната ул. „Отец Паисий”, са вадели хляба си 9 500 души – майстори, калфи и чираци. До наши дни са оцелели само имената на три от тези улици – „Абаджийска”, „Железарска” и Златарска”.
За да помни Пловдив „во веки веков” своите благодетели и спасители, по стръмнините към Небет тепе се появила улицата „Юлий фон Аделбург”. С решителната си намеса, австрийският дипломат предотвратил разрушаването на Пловдив в самото начало на 1878 г. В западния край на града била улицата „Огюст Дозон”. Нейното име напомня, че в Пловдив е живял един от най-ерудираните специалисти в Европа. За по-малко от година не само научил перфектно нашия език, но съставил и нова българска граматика със съпоставителни таблици на 11 езика. През 1867 г. Дозон настоял френското правителство да подкрепи искането на местното население за откриване на висше педагогическо училище в Пловдив. Оказало се, че това „во веки веков” под тепетата трае от ден до пладне. Още през 1930 г. имената на Юлий фон Аделбург и Огюст Дозон изчезнали от картата. Същата съдба имаше улица „Малуша”, която трябваше да напомня участието на пловдивските опълченци в Шипченските боеве. Преди 20 години тя беше прекръстена с нелепото обяснение, че Малуша била любовница на руския княз Светослав.
През 1906, 1925, 1930, 1934 г. наново били съставяни комисии за имената на улиците. Избрани уж за изчистване на стари грешки, комисиите оставяли след края на мандата си нови недоразумения. Извън това общинските съветници и партийните лидери постоянно излизали с нови предложения. Понякога и чиновници приемали ролята на кръстници. Така в Пловдив се появила улицита „Цар Данаил”. Лично председателят на Българския археологически институт Богдан Филов известил общинарите, че такъв цар няма, като намеквал, че е обидно град като Пловдив да робува на невежеството.
По тази причина Пловдив гони рекорди по изготвяне на нови табели за улиците. През 1878 г. днешната улица „Съборна” била именувана „Александровска”. През 1931 г. тържествено получава името на митрополит Максим. Трогнат от жеста, дядо владика отправил гореща благодарност към общинарите. След 1944 г. улицата набързо била преименувана в „Максим Горки , а през 1990 г. едва не стана „Христо Г. Данов". През 1904 г. „Деве Багръш сокак" става улица „Д-р Г. Вълкович”, после – „Павел Куртович", „Старинна", а сега е „Цанко Лавренов”. Видни пловдивчани, които заслужават много повече от това на тях да е посветена улица. И никой не си давал сметка, че зачеркването на едно име в картата на Пловдив е равносилно на присъда.
През февруари 1896 г. препълненият площад на Джумаята приветствал решението тази централна част на града да носи името на невръстния княз Борис. Събитието било ознаменувано от военен парад. През 1937 г. един от пловдивските булеварди получил името на бебе пеленаче. Бебето е княз Симеон, който после беше и български премиер. За да се окръгли подаръкът, на малкия Симеончо било наречено и Небеттепе. Общинарите не забравили и августейшата му майка – улица „Търговска" (сегашната „Райко Даскалов") станала улица „Царица Йоанна". На 16 май 1941 г. последвало ново раздаване на улици. Тогава булевард „Цар Освободител" взел името „Адолф Хитлер", ул. „Велико Търново" била наречена „Бенито Мусолини", а булевард „Васил Априлов" станал „Виктор Емануил ІІ". След 1944 г. започнало масово кръщаване на улици и площади. Тогава Пловдив се сдобил с „Червен площад" (преди това площад „Цар Симеон", а днес площад „ Централен"). Дошъл ред на партизанските командири и комунистическите функционери. През 50-те години Пловдив се сдобива и с булевард „Мао Цзе-дун", който по-сетне става „Димитър Благоев", а днес най-после припозна първоначалното си име – булевард "Източен". По същото време Хълма на освободителите получава името на Сталин.
Къса памет, чиновническо невежество и политически амбиции съпътстват именуването на пловдивските улици. Наистина названията на улиците пазят паметта на града. Но не памет за достойнство и чест, а памет за това, което отдавна трябваше да забравим.
Улиците като клетки от паметта!