Стайко Мурджев: Хората, които нямаха време! Това е нашият мит, така ще ни описват след векове

Съвременният човек е станал толкова циничен, че дори не се респектира от смъртта. Той по-скоро иска да я изучи, да сключи някаква сделка с нея, казва режисьорът

Театралът обръща мита Орфей и Евридика в новия си спектакъл- нимфата сама решава да остане в безвремието на долната земя, защото май не й се бърза горе вече

Сцената в театъра е като сърцето на човек. Сега ние се опитваме се да живеем в неживото, казва за въглените в Драмата Мурджев

Режисьорът Стайко Мурджев започна пореден проект в театъра. Той поставя пиесата на Сара Рул „Евридика” на пловдивска сцена. Драмата е завладяна от историята на Орфей и Евридика, от древногръцката митология, от силата на любовта и смъртта. Очаква се премиерата да е около Коледа. Репетициите вървят в меко казано странни часове, заради опушените и овъглени проблеми на театъра от вече повече от година, но това май още повече нахъсва Стайко Мурджев и екипа, който е подбрал.  Режисьорът за митовете, за днешните легенди, за обичта и долното царство пред КАПАНА.БГ.

Защо се спря точно на тази пиеса, точно на този текст?
Много отдавна ме интересува митът за Орфей и Евридика. Интересува ме конструкцията на този  мит, конструкция на историята. За какво е този мит въобще. Юнг казва, че митологията е прабабата на науката. Какво изучава този мит, това ми бе интересно още от тийнейджър. А пък и ние по нашите си родни краища сме много заредени с този мит. Той се превърнал в мейнстрийм. Има ресторанти, които се казват Орфей и улици, които се казват Евридика. В същия момент не съм сигурен, че се гмуркаме в този мит, че всеки може да влезе в него, че всеки разбира генезиса му, откъде тръгва и какво е въобще, каква е същината му. Мисля си, че това е нещо много интересно като тема, като история, ако щеш дори като приказка.

Кое от този мит ни се губи днес, на фона на картинката извън театъра? Отношението към любовта, към смъртта…
Това което нас, мен и актьорите, ни интересува през този мит, в никакъв случай не е смъртта. А по-скоро смяната на форма на живеене. Това, което правим, е по-скоро съвременна, модерна приказка за любовта и за другия свят, живеенето в другия свят. Опитваме се да направим аналогия между Евридика и Алиса в страната на чудесата, а не толкова Евридика като нифмата горе и нифмата в царството на мъртвите. Разглеждаме смъртта като някакъв свят на чудесата, в който всичко е наопаки, всичко е различно, всичко е цветно и Евридика по-скоро се удивлява на всичко това, а не е тъжна, уплашена. Опитваме се да разкажем историята през интелигентното съвременно чувство за хумор, а не се преправяме в страшни и статични. Колкото до това какво ни убягва и какво ни липсва, не знам. Всъщност този въпрос е трамплинът към това, което правим. Защото се опитваме да разкажем историята на едни съвременни хора в контекста на мита. Една съвременна Евридика, един съвременен Орфей, с таблета и айфона, които попадат обаче в условията на мита. Те слизат долу и едни камъни казват на Евридика, че трябва да се държи като в мита. А тя отговаря: Защо? На мен по-скоро ми е интересно, отколкото ми е страшно. Съвременният човек е станал толкова циничен, че дори не се респектира от смъртта. Той по-скоро иска да я изучи, да се запознае с нея, ако може да сключи някаква сделка с нея, вместо да се респектира и да пада на колене пред нея, както е било при древните. Това ме интересува- сблъсъкът на съвременния човек с митологичния контекст. И мисля, че Пловдив е много добър декор за това. Зареждам се всеки ден за тази история само като вървя по улиците, защото съм съвременен човек поставен в красиви руини.

Цялото интервю прочетете на КАПАНА.БГ