Историята за спасяването на българските евреи от Холокоста по време на Втората световна война е един от светлите мигове в българското минало. Пловдив има важно участие в това събитие, като място с многобройно еврейско население и активна по това време общественост. Важна част от тази общественост е д-р Обрейко Обрейков /доктор по право, финанси и търговия/, който е на „първа линия“ в гражданската активност, като получава обаждане от Димитър Пешев за ситуацията в началото на 1943 година и веднага задейства акция. Няколко дни след датата за почитане на това събитие – 10 март, представяме разказ от инж. Лалка Обрейкова, наследница на д-р Обрейков:
Въпреки че Законът за защита на нацията е приет през януари 1941 г., едва през пролетта на 1943г. се създава голямо напрежение около неговото прилагане.
На 9 март по телефона от София се обажда Димитър Пешев, който уведомява своя „верен приятел” д-р Обрейко Обрейков за опита евреите да бъдат изселени от пределите на страната и моли за помощ. В първия разговор дядо ми не е много разтревожен, защото не допуска, че това може да е истина, но прекъсва обяда си и веднага се свързва с приятели в София. От тях разбира, че работата е много сериозна и че се планира евреите да бъдат депортирани и физически унищожени. Той веднага се свързва с Митрополит Кирил и заедно започват организиране на кампания в Пловдив за спасяване на евреите от депортация. Спешно е свикано събрание на по-видните пловдивски граждани.
Д-р Обрейков предоставя салона на Търговско- индустриалната камара (днес – съдебна палата) за събранието и изготвя един списък от хора, които да бъдат поканени. Започва се спешното им издирване – по телефона, по домовете им, с писма по хора. Най-активно участие вземат чиновниците от личната фирма на дядо ми, които пеша, с велосипеди и мотоциклет кръстосват града. Включени са баща ми, тогава 12 годишен, и чичо ми – 14 годишен, с техните велосипеди.
Почти всички поканени се отзовават и се образува едно многолюдно събрание, на което говорят Митрополит Кирил, д-р Обрейко Обрейков – Председател на Търговско-индустриалната камара, Ангел Станков – Председател на адвокатския съвет в Пловдив, Йордан Ковачев, Георги Кръстев и Недко Каблешков – адвокати, Лука Говедаров – журналист, д-р Теофил Груев и други лекари от града, д-р Тодор Близнаков – икономист и още много интелектуалци, културни дейци, писатели и др. Изказванията са против изселването на евреите от България. Написва се възвание да се прекрати веднага този позорен акт, което всички присъстващи подписват. Подписката е пратена по пощата за София – до Царя, Народното събрание и други институции, но не заминава – „изгубва се“, защото пощенските служители вместо да изпълнят задълженията си, уведомяват властта. На следващия ден идват от полицията вкъщи и викат дядо ми да отиде в Общината, където го увещават да зачеркне подписа си и да се откаже от петицията за спасяване на евреите. Той отказва. Моментално се организира кампания, при която подписалите възванието на събранието са предупредени да не седят по домовете си, за да не ги притесняват от полицията.
През всеки 5 минути вкъщи или в кантората на дядо ми, където той седи по това време, идват хора да се осведомяват как стоят нещата – едни от любопитство, други от съпричастие към акцията, трети да съобщят нещо.
Говори се, че същия ден, когато се състояло събранието, около 23 часа Димитър Пешев отива при Цар Борис ІІІ. Приет е от него и са говорили дълго “до зори”, в който разговор, явно Царят е убеден от Димитър Пешев в справедливостта на каузата. Пешев е изтръгнал обещание от Цар Борис ІІІ, че нито един евреин няма да бъде изселен от страната.
На следващия ден Министърът на вътрешните работи Петър Габровски получава нареждане акцията да се спре, без да му се дават обяснения. Това се потвърждава и при разпита на министър Габровски от Народния съд. „Наредено ми бе, от най-високо място да спра акцията.” Това се разказва от хора, присъствали на процеса на т.н. “Народен съд”- І състав.
На 10 март започват да звънят още в ранна утрин и идват няколко души, между които и деца. Те, както и изпратената от чичо си – приятел на дядо ми – Ивет Анави, съобщават, че полицаите събират всички евреи и ги водят в двора на еврейското училище (днес училище „Дружба“ на бул. „Руски“).
Д-р Петър Кьосеиванов се обажда от София и съобщава, че в Народното събрание са събрани 43 подписа против депортацията и то от управляващото мнозинство в Парламента и така депутатите бламират антисемитските действия на правителството. Депутатите, подписали възванието да се прекрати акцията за изселване на евреите, са извикани от министър-председателя Богдан Филов и им е наложено да оттеглят своето възвание, срещу обещание да се спре акцията по депортирането.
Отделно и независимо от общата акция, Митрополит Кирил проявява изключителна лична активност, която е добре известна. През 2000 г. той е провъзгласен за „Праведник на света“ от организацията Яд Вашем.
Димитър Пешев се обажда на дядо ми, че искат да го отстранят като подпредседател на Народното събрание.
Татко, д-р Личо Обрейков, пише: „Спомням си много добре, баща ми го посъветва да напише и остави писмено своите обяснения, като едновременно подаде оставка. Той отговори, че ще чака решението на Парламента. Д-р Обрейко Обрейков настояваше Пешев да не става наивен. Веднага дойде и в писмен вид прощално слово или не зная как да го нарека. Баща ми коригира много неща. Митко Пешев се съгласи да коригира някои, с други не се съгласи. Вуйчо ми Петър Кьосеиванов каза тогава, че Митко Пешев свърши великолепна работа…
От прощалната реч съм запаметил, че „Това, което бе извършено в България сега е влог, чиито дивиденти страната ни ще получи след войната”.
На заседание на 25-тото Народно събрание, председателствано лично от Христо Калфов, Димитър Пешев е отстранен от подпредседателското место, без да се допуснат дебати. Той остава депутат, но без посегателство върху личността му. По този повод в книгата си „Спомени“ Димитър Пешев „завижда“ на Никола Захариев за това, че на него са дали възможност да защити каузата си при председателството на Александър Малинов. Точно поради тази причина не се е стигнало дотам да се прочете подготвеното писмо и то е заминало в забравата.
След много напрежение и безпокойство въпросът се ликвидира. Не е изселен нито един евреин от страната ни, но почти всички са изпратени в лагери, където физическият им труд е експлоатиран.
Така или иначе благодарение на Димитър Пешев, всеобщото негодувание на гражданите в страната, на ръководителите на църквата, на някои народни представители и накрая или начело с Цар Борис ІІІ, този антидемократичен акт е спрян и изселването на евреите от пределите на България не се осъществява, с изключение на тези от „новите“ земи, които не получават българско поданство.
Според официалните данни на интернет страницата на Изследователския център на Световния център за възпоменание на Холокоста Яд Вашем, в таблицата срещу името на България е записано, че в страната ни е имало 50 000 евреи преди Втората световна война и нула жертви.
Единствената държава в таблицата със записани нула жертви е България.
През Втората световна война при едно посещение на баща ми и дядо ми в София ги среща евреин, който надълго и нашироко обяснява, че иска да напусне страната, каквато възможност им е дадена.
Човекът имал фирми в Кюстендил, Плевен и Бургас. Срокът е неимоверно кратък, а той трябва да представи данъчни удостоверения, че фирмите му са ликвидирани и не дължи данъци, след което ще получи паспорт. За Кюстендил и Плевен въпросът е уреден, но му е невъзможно да уреди нещата в Бургас. Отиват в клона на нашата кантора в София и оттам дядо ми провежда два разговора: Единият с някаква личност от Бургас, явно шеф на данъчното, с когото уговаря веднага щом му представят квитанцията за платените данъци за ликвидираната фирма, да издаде удостоверение, че въпросното лице няма задължения. Вторият разговор е с Любен Георгиев, главния счетоводител на фабриката „Камбана“, в която семейство Обрейкови са акционери в Бургас. Георгиев е и заклет експерт-счетоводител. Той опитва да опонира нещо на дядо ми, но Обрейко Обрейков му казва, че за две денонощия ще трябва да не спи, но фирмата трябва да има счетоводен баланс, за да се платят данъците и да се ликвидира.
Човекът заминал безпрепятствено, но не се знае дали е стигнал. След спасяването на българските евреи от депортация и ликвидиране в „лагерите на смъртта” в Полша и другаде, на тях им се дава известна надежда да се изселват в Палестина. /Еврейската държава Израел е създадена много по-късно – 1948г./ По липса на друг транспорт, това става с гемии по море. За съжаление много от гемииите, транспортиращи евреи, са торпилирани и потопени от неизвестни подводници.
През 1954 г. баща ми е стажант-лекар в Бургас. На Богоявление отиват на гости на Богдан Йорданов, за когото му казват, че някога е бил шеф на данъчното управление в Бургас. Когато разбира при запознаването им кой е, той разказа описаната по-горе история: ”Той не можел да откаже на дядо тази елементарна услуга. Евреинът получава лично от него бележката си за платените данъци и от благодарност дава дебел плик, но Богдан Йорданов отказва. Тогава човекът вади от джоба си писалка и му я подарява за спомен. Йорданов приема. Евреинът му казва да я пази и да не я изнася от вкъщи! Минава много време и решава да започне да я ползва. Прави му впечатление, че е доста тежка и резервоарът ѝ е много малък. Понякога не издържа да пише и един ден. Веднъж, без да иска, я изтървава на земята. Малко от покритието се излющва. Отдолу се показва злато…
Българският народ реагира с рядко срещано единодушие при спасяването на евреите. Струва ми се, че все пак то се основава на различни аргументи, и това разделя народа ни на две групи. Едната, най-масовата група, чувства сантимента на съпричастност към гонените и преследвани хора – народът ни има вековни спомени от времето на робството за това какво е да бъдеш преследван от друга страна, имаме една малка прослойка от народа, която е придобила възпитанието си в западните страни, за която думите Liberté, Fraternité и Egalité (Свобода, Братство и Равенство) са веруюто им. Това е гръбнакът на българската интелигенция, която така или иначе е играла основната роля при спасяването на българските евреи. Към тази втора група спокойно поставям и духовниците на българския народ. Това са водачите на църквата – Пловдивският митрополит Кирил, Софийският митрополит Стефан и др. Ако първата група реагира по-скоро емоционално и интуитивно, то втората се води от принципи и идеи… но всички действат като истински хора!
През 2018 г. дядо ми д-р Обрейко Обрейков е удостоен със Сертификат „75 години – незабравените лица на спасението“ от Организацията на евреите в България и Обединението на българските евреи в Израел „Ехуд Олей България“ – за активната си дейност по спасяването на българските евреи от изпращане в нацистките лагери на смъртта по време на Холокоста и за борбата му срещу дискриминирането на евреите в България в периода 1941- 1944 г.
Искам да изкажа своята благодарност на хората, поставили преди 27 години първия в България Паметник на благодарността, (изработен от Атанас Карадечев) в Пловдив, както и на организацията „Шалом“ за почетния плакет, който освен баща ми, получих и аз на тазгодишното тържество по случай 82–та годишнина за запазване на историческата памет.
