Режисьорът Андрей Чертов: Най-благодатното дело е да твориш само стойностните неща, които ти подсказва сърцето

 

20-ото юбилейно издание на фестивала Златен ритон стартира утре в Пловдив, а една от най-очакваните ленти от програмата е филмът „Дъждовен ден” на режисьора Андрей Чертов, част от бъдещата му трилогия „Филибелийски истории”. Идеята на документалната поредица е да покаже артистичната атмосфера на Пловдив, основно концентрирана в Стария град. „Въпреки усилията на община Пловдив, която развива активна културна дейност, един факт остава непредвидим и затова неприложим. Времето. То се променя. Променят се обстоятелствата на нашия живот постепенно и изцяло. Изкуството е вечно, но времето не е. Вярваме или не в светлото бъдещо, ние все по-често се обръщаме към спомените, към времето, което формираше нашия мироглед, устои, 

възпитаваше да бъдем истински художници или поне когато сме се стремили към това. Много пловдивски творци са успели и са се превърнали в легенди, било приживе или след като са ни напуснали. Фактът е, че този свят си отива, а очевидците стават все по-малко. Дали времето може да заличи следите от творците и техните произведения? “, казва анотацията към филма.

В основата на филма „Дъждовен ден” е изповедта на музиканта Огнян Видев. През срещите с приятелите му, както и невероятните изпълнения на Милчо Левиев, Ибряма, Мая Новоселска, уличния музикант Данчо Гладиатора, флейтиста Борислав Ясенов, китариста Ванко Филибето, кавалджията Владимир Величков и други. Откровенията на художниците Георги Бояджиев-Бояджана, който ни напусна съвсем наскоро, а също така Николай Кучков, Анастас Константинов, Иван Шишков и една необичайна изложба на открито, изографисана от Стойчо Гагъмов върху скалите на Сахат тепе.      

 

-Какво е спомен? Част от времето, запечатано в мозъка. Подобно на филмовата лента. С единствена разлика – че върху лентата се запечатва всичко обективно, докато в мозъка това става по-изборно. Напоследък той не може да побере повече информация, отколкото както беше по-рано. „Остаряваме“ – казва един от героите на филма. В нашия случай джаз е форма на себеизразяване на моите герои, така както за мен е правене на кино. А с киното може да се постигне много, в смисъл, че с него по най-добрия начин може да се стигне до зрителя.

 

-По отношение на нови митове – не бих казал, че някога някой е имал нужда от тях. Митът се ражда спонтанно, от един се предава на друг, докато не остане в историята. Трябва да мине доста време да се създаде един мит. Пловдивските артисти, обаче, според мен, не са мит. Те са живи дотам, докъде ние имаме възможност да се докоснем до тяхното изкуство. А това най-добре става там, където те са живели и творили. Когато започвах филма, поставих си задача колкото може максимално да се изтрие границата между настояще и минало. Да се получи а-а-а така, че все едно, че Слона сега ще излезе от портата на ателието си. А Митьо Киров да изтръска лулата си върху гранитната плоча на двора си. Стените на къщата на Начо Културата да проговорят, а самия той да каже: „Е хайде да изпием по една водка“. Кръчмата „Пловдив“ с опушените от тютюнев дим фрески отново да събере художниците на мохабет и да потече времето обратно. Но уви, бюджетът на филма не ми позволи да го осъществя. Но пък и не съжалявам. Това щеше да стане малко друг филм, така че в крайна сметка не съжалявам. 

 

-За мен Пловдив е свързан с любов и носталгия. Носталгия по това, че времето не може да се върне никога, но може чрез спомените, които пораждат картини от реалното и миналото. Музиката превъплъщава всекидневието в особен мир на художника. Тя кара да се замислим над битието. И същевременно над себе си.

Ако си съпоставим понятията и ще осъзнаем какво е професионализмът в изкуството, което се отдава напоследък много трудно и все по-трудно се реализира. Защото времето не ни стига. И тогава започваш да задаваш въпроси: Какво си успял да направиш, да извършиш, да създадеш, или да сътвориш? И веднага осъзнаваш, че колкото повече, толкова повече времето не стига. Не стига дори за една любов, която се намира ей тук – до теб, а ти не можеш да й обърнеш внимание. И когато се отърсиш от всичко, наречено суета – разбираш, че да твориш само стойностните неща, които ти подсказва сърцето – е най-благодатното дело. В това отношение времето способства за тази оценка. Защото ставаш по-мъдър. А пък като правиш, създаваш нещо, винаги пред теб има една цел. Било това конкретен човек любим, или група близки приятели. Както в любовта доказателства не са нужни. Или го имаш – или не. Нея не можеш да купиш със скъпи диаманти, а един пясък от брега на морето е достатъчен. Важни са чувствата. Така и с любовта към Пловдив. Или я чувстваш – или не. 

 

-Не знам за младите. Понеже имам деца и внуци. Струва ми се те много бързат. Не знам сценария, наречен живот. Не бих могъл да дам нито акъл, нито съвет. Самият аз не знам понякога къде съм. Знам едно- когато съм в Пловдив все едно обитавам друг свят. Това е мой свят. В него има всичко, което искам да си направя. Става трудно, но ако имаш човек, който е до теб – става по-лесно, това е първо. Второ – от друго поколение съм и съм възпитаван със стойностите, които днес са без значение. Какво да кажа – да им кажа да се върнат там, където бях аз? Но това е толкова невъзможно, колкото аз да скоча в тяхното. Има общочовешки понятия – тъга, радост, нежност, поезия в отношенията между хората. Но ако поспреш малко от бързане, от всекидневието – ще видиш, как те почват да изникват, сякаш през ваденката върху хартията на живота.

 

-Бих искал не само да продължа трилогията, която е засега само проект или идея за реализация. Ако е честно – имам потенциал да направи три трилогии, поне на този етап. Защото в изкуството, наречено кино, което е живо изкуство – всичко става в развитие, в процеса на работа. Като работиш – раждат се мисли, откриват се нови хоризонти. Една магия, сътворена преди повече от 100 години от братя Люмиер. Един влак пристига на Лионската гара в Париж и остава завинаги в история. В България ние се страхуваме да уважаваме нашето, българското, националното. Артистът може да е беден, но той е горд. В България той е беден, но… никой не му обръща внимание. Затова бързам трилогията да се сбъдне, докато новата власт не е забранила културата, докато не е превърнала артиста в нищо… 

 

-Оги Видев е култова филибелийска фигура. Талант, който рядко се ражда. И слава Богу. Това, което никой не знае – той е един тъжен човек, пред който животът тепърва започва въпреки годините му-67 и аз вярвам в това. Един Артист се нуждае от публика. Повече от колкото от пари, които може да получи от нея. Това е живот за него, кръв, въздух. То не е виртуално понятие. Огнян има липса на свободата пред себе си. Той иска да се изкаже, но как да стане? За това филмът е „Дъждовен ден“.  Той може да говори, но може и да свири. Най му се удава, когато свири – тогава той говори. В момента се намира във „вътрешна емиграция“, както самия той го нарича. Но то не е така. По време на комунистическия режим някои неудобни персони бивали интернирани далеч от културните центрове на България. Например, бащата на джаза в България Асен Овчаров след лагера е бил интерниран в… Пловдив. Тук той създаде нов джаз Биг бенд и популяризираше джаз- тема за новата трилогия. Така че мечтата ми Огнян Видев да се върне обратно към Пловдив, градът, който той обича и за който казва така: „Ако умра, искам прахът ми да бъде разпръснат над Стария град, защото тук ми е всичко. Животът ми е тук.“ Тези думи не са влезнали във филмът „Дъждовен ден“, но се надявам ще има място за тях в другите филми от трилогията „Филибелийски истории“. Що се касае до стила на музиката, която прилича на стила на начина, по който се снимаше филмът – прилича много на блус. Един тъжен блус….