Пловдивската соц-архитектура: Тежкият сталинизъм в годините до 1956

Архитектурата от 1948 до 1956 година се отличава с множеството класически препратки, унифициране в цялата страна и няколко оригинални опита, оспорени от професионалната критика

Ценно наследство от периода са ансамблите от едностилни сгради, фланкиращи важни булеварди, но съществуват и постройки, които изобщо не зачитат околната градска среда

Град върху градовете е Пловдив. Някои от тези градове са съществували по-дълго, други по-кратко. Един от тези по-кратко съществували градове е утопията на ранния социализъм у нас през т.нар. култовски период. Или времето на Сталин плюс още няколко години закъснение.

Соц-архитектурата е богата и разнообразна на стилове и идеи. Това разказахме в по-ранна обощаващата статия „Соц-архитектурите на Пловдив“, в която обещахме и поредица текстове за тези различни периоди. Защото често реферираме към „соц-архитектурата“, но тя е изключително различна и е хубаво да разграничаваме различните стилове, макар и създавани в една и съща политическа обстановка.

Началото е (почти) хронологично – годините от около 1948 до 1956. Важно е да се отбележи, че тези години не са твърдо установени и фиксирани. Никой период в историята на изкуството не започва в точно определена дата, нито свършва в точно определен момент. При известни условности има известни изключения, когато промените не стават постепенно, а настъпват рязко: именно такъв е и периодът на сталинската архитектура, тъй като почти е установен и премахнат с декрет.

Всичко започва на 9 септември 1944 година. Промените обаче не настъпват веднага. Частната собственост и частната архитектурна практика продължават да съществуват още известно време. Чак през 1947 година с приемането на новата конституция поетапно се променя и архитектурната практика. Архитектите вече не практикуват частно, а задължително в общи териториални проектантски бюра. Така свободата от по-ранните периоди е отнета и за 10-ина години до голяма степен творчеството в цялата страна е унифицирано. Много от творците от преди войната започват да практикуват други дейности – научна, изследователска, приложна и др., тъй като не могат да изразяват свободно идеите си.

Това се отразява и на Пловдив. По списанията се появяват имената на нови архитекти, създатели на новия град – Владимир Рангелов, Желязко Стойков, Георги Петков и др. Предходното поколение модерни архитекти временно им отстъпва сцената.

И какъв е все пак стилът? Имената, които архитектурните историци на периода обсъждат са много – култовска архитектура, сталинизъм, сталински барок, социалистически реализъм. Всеки от тях обяснява по свой начин новите сгради, които никнат из града. С множество класически препратки, псевдоколони, множество нефункционални орнаменти и прочее, тя действително има връзка с барока, с ренесанса, с класицизма. Но само формално. Защо Сталинизъм? Защото общо взето е свързана с управлението на Сталин. В Съветския съюз тази архитектура се формира в средата на 30-те, и в края на 40-те идва безкритично в България. Краят настъпва скоро след смъртта на Сталин през 1953 година.

Знаменитият за всички, живели по онова време, Априлски пленум от 1956 година осъжда култовската архитектура, а в последствие се обсъждат и множеството грешки, допуснати в тези сгради. В множество доклади, статии, обсъждания се стига до доста крайни заключения за излишното украшателство, за скъпото строителство, което уж е трябвало да бъде бързо и евтино и да реши жилищна криза, за грешки в проектирането както на урбаниситчно ниво, така и в плановите схеми и пр.

От днешна гледна точка това е един от тези градове върху градовете, които е днешният Пловдив и можем да гледаме от дистанция на тези сгради като наследство от миналото. Със своите множество недостатъци и морален товар, който носят, те все пак са част от града ни.

Какви са основните идеи на периода? От урбанистична гледна точка се появяват мащабни сгради, които очертават дадени пътни артерии. Най-впечатляващи са сградите, които фланкират входа от Асеновград, днес на кръстовището на Сточна гара, другият подобен ансамбъл по Цариградско шосе, както и поредицата жилищни сгради покрай ЖП-гарата. Подобни, но не толкова мащабни са и ансамбъла сгради около Водната палата.

Появяват се и множество сгради с богат еклектичен вид на не толкова представителни места. Сталинистка кооперация има на бул. „Руски“ срещу Мол Марково тепе. Друга подобна има на бул. „Шести септември“ след кръстовището на пл. Шахбазян. Едно от най-необичайните места, на които има сталинска кооперация е на улица „Родопи“ близо до кръстовището с ул. „Лозенград“, с известен отстъп от улицата, която днес трудно се вижда от зеленина, освен, ако не живеете там.

Строят се и няколко кооперации по река Марица. Внушителните сгради от началото на 50-те са в района между Пешеходния мост и моста на Герджика от северната страна.

Интересно е, че освен тези големи многоапартаментни сгради се строят и няколко по-малки, които понякога са с по-оригинална архитектура, макар и не съществено различаващи се от големите. Такава любопитна по-малка сталинска сграда има на улица „Леонардо да Винчи“, непосредствено до храма „Дева Мария на Ангелите“. Други интересни има по бул. „Марица“ на южния бряг, от Водната палата в посока Столипиново.

Строят се, разбира се, и големи обществени сгради. През този период е проектиран и построен хотел „Тримонциум“. По това време се извършва и преустройство на стар тютюнев склад в днешната сграда на Драматичния театър, също в сталинистки стил. Строят се и училища – като например днешнито „Климент Охридски“ до гарата, или пък столипиновското начално училище „Кирил Нектариев“, построено като Турско основно училище. Любопитна е и една малко известна група блокове край жп-линиите в район „Тракия“, застроен предимно през 80-те. Тези блокове се оформят около линията още през 50-те, в близост до днешната гара.

През 50-те се издигат и летния театър на Бунарджика и лятното кино „Орфей“. В периода 1955-56 се надстроява и кино (днес бинго) „Балкан“.

Какво е специфично в стилово отношение? Споменахме за класическите препратки. Обикновено партерните етажи са рустицирани. Тоест с мазилката се имитира каменен градеж или се прави някаква подобна препратка с хоризонтални улеи. Обикновено сградите са разделени на три – партерен етаж, втора разработка на етажите над него и подпокривен етаж в трета разработка. Теоретичната обосновка за това, която архитектите от периода дават в редица студии е именно препратка към класицизма. Интерпретацията на следващите поколения е, че новата политическа класа е искала да заяви своята вечност: късаме с миналото и създаваме нещо ново, но и нещо вечно.

Архитектите обаче не са болтчета в голяма машина, а са мислещи творчески същества. Дискусиите искат да има национален елемент, специфични различия на отделните места. Така в тесните рамки на култовската архитектура, българските архитекти търсят национални по форма елементи. Възможностите са ограничени и затова в последствие тези опити се определят като кръпки. Така върху класическите колони и ордери се появат кобилични козирки или извивки на лоджии, входове и пр. В съседство – триъгълни фронтони.

На места се появяват и по-свободно интерпретирани идеи за лично творчество. В някои сгради има растителни и цветни фризове. Другаде – абстрактни геометрични форми от фасадна тухла. Любопитно е, че именно този по-оригинален мотив – един от най-интересните в периода върху сграда на брега на р. Марица – е оценен от тогавашната архитектурна критика като неуспешен и неподходящ. Проектът за блока край р. Марица е на екип Г. Петков, П. Муравенов и Д. Бояджиева.

Като цяло препратките, които се търсят са няколко типа. Класическите, в които няма никакъв национален елемент, идват от европейското наследство. Високи и тежки цокли, колони, пиластри, тежки парапети с „пешки“, класически капители – йонийски, коринтски, дорийски – фронтони. С две думи, опит масовата жилищна сграда да прилича на немски бароков замък.

Същият е духът и на нежилищните сгради. При надстрояване на по-стари сгради той напълно унищожава наследството. Така една от най-интересните модерни сгради в Пловдив – кино „Балкан“, което е било изключително модерно, без орнаменти и с огромна тераса на последния етаж, е надстроено и затапено от тежък корниз, който по никакъв начин не кореспондира с чистата фасада под него.

Между тези класически препратки се прокрадват средновековни такива. Много от сградите имат по-висок обем, наподобяващ кула. В руската архитектурна критика този елемент се свързва с руската традиция. В България – с българските средновековни кули. Често на тях има и бифорий – тоест двойка (а понякога и група) прозоречни ниши с арки, отделени с колони.

Възрожденските препратки към българската архитектура се изчерпват предимно с кобиличните извивки по отделни сгради.

Любопитни са и други декоративни елементи. На места има петолъчки – по капителите на някои колони или в конзолите, поддържащи (или по-скоро имитиращи подпори) тераси.

На някои места има и интересни релефи на логото на Пловдив над входовете на сградите – такива има на някои от сградите по „Цар Борис III“ около Сточна гара.

Интересно е да се спомене, че една от най-добре реставрираните в последните години сгради с уважение към оригинала е именно от този период. При оформянето на нов хотел изцяло бе реставрирана половината от сталинска сграда до колелото на ЖП-гарата. Съпоставката с по-старата сграда, която е в добро състояние, показва, че почти всички орнаменти и детайли са реставрирани в оригиналния си вид, с уважение към автентичността.

Периодът на сталинската архитектура в Пловдив, а и изцяло у нас, завършва с Априлския пленум от 1956 година. Има известно забавяне и в следващите 2-3 години все още се строят сгради в стария стил. Но след 1956 година, за около 15 години, модернизмът се връща. Той не е назован по този начин, но модерната архитектура от времето преди 9 септември отново става на мода, макар и в леко модифициран вид. За пловдивските сгради от този период, в който мечтите са насочени повече към функцията и икономията, а не толкова към ефектния външен вид, ще говорим в следващ материал.