Певицата Йоана НЕ игра в Библиотеката

Звездата предизвика буря от емоции в новия моноспектакъл на Радослав Гизгинджиев

Това чай ли е! Няма ли кой да даде уиски на тези хора, сля се с хората по масите по време на представлението тя

Аня Петрова

„Как тревожно е да си жена” е написала Блага Димитрова през двадесети век. Сега, в двадесет и първи, нищо не се е променило и още си седи тревожно да си от слабия пол. Певицата Йоана Захариева застана на сцената в Библиотеката и прочете дневника си, написан от Радослав Гизгинджиев. Няма да играя, повтаряше тя от сцената. Защото всички играели. Наистина приличаше повече на приятелката, с която си излязла на кафе да си побъбрите, отколкото на певицата и актриса, която си мечтал да видиш на живо. Слезе при публиката и си говореше с всички – „Какво пиете? Това чай ли е, бе? Господи, няма ли кой да даде уиски на тези хора?”. При вида на човек с голям фотоапарат реакцията й беше да му извика да я снима с момиче, което кротко си допиваше чашката. Така спечели сърцата на всички в рамките на две минути.

Тя наистина не играеше. Разказа историята не на всички, но на деветдесет процента от жените в публиката.  Хубава жена, с добра работа и с език по-остър от нож.  Все още е табу жените да говорят по този начин, но думата секс и вибратор бяха неотлъчна част от репертоара й. Шегите й разсмяха всеки, но тъгата й беше по-силна. Гневна бе, че нещо такова като любов може да те разруши. Липсата на вяра и надежда, проблемите в детството, които са повлияли на всичко това. Мъжете, за какво са ти те, като можеш да си вземеш „магическа пръчка”?  Те са онези, за които разказваш и те е срам да гледаш хората в очите докато говориш, затова се обръщаш с гръб към публиката. Те са онези, чието име викаш в края на пиесата и ги търсиш с поглед в тълпата. Истинската любов съществува и тя ни убеди в това. Може да не искаш, може да те е страх, но тя е някъде там и те чака. Седи пред витрината и си оправя кичура, за да е красива щом я видиш, каза от сцената Йоана.  

Мога цял ден да я гледам и да плача, каза момиче пред Библиотеката след края на спектакъла. Същото това момиче седеше с ръце на лицето си през цялата постановка. Хората казват, че щом плачеш с глас е за внимание, а ако кротичко и тихо пускаш сълзи е защото е неудържимо и идва от вътре. Така седеше и тя на масата си – с чай пред нея и ронеше сълзи. Не беше сама. Кой подсмърчаше, кой се смееше, кой плачеше – емоцията докосна всеки. Всяка жена можеше да изкара поне едно изречение, което да се превърне в нейния житейски девиз. Тук таме се чуваше от публиката някоя да изкрещи „ДА! ДА! Точно така!”. Хубаво е да чуеш думите си от сцената. Хубаво е да знаеш, че десетки са чули най-съкровената ти тайна и те подкрепят. Хубаво е да създаваш творчество, което не само значи нещо за теб, а остава завинаги в душите на хората.