Много пловдивчани участваха в тържественото отбелязване на паметта на Христо Ботев на годишнината от рождението му – 6 януари. Хубаво време спомогна за участието на много пловдичани, сред които по традиция се включиха официалните лица от държавната и местна администрация, политици, обществени организации, футболният клуб „Ботев“, воден от треньора Димитър Димитров – Херо, военни, ученици и частни лица. Впечатление направи отсъствието на комитет „Родолюбие“, които по традиция винаги са в Цар Симеоновата градина.
Пред публиката говори Недялко Славов – Деко, който призова да съхраним националната памет. Той изчете силно критична реч към съвременната действителност, поведението на младите хора и влиянието на мобилните технологии. Тържественото отбелязване бе водено от актьора от пловдивския театър Тодор Дърлянов, за когото това бе първо подобно участие в такова амплоа.
Слово на Недялко Славов по повод 178-та годишнина от рождението на Христо Ботев, Пловдив, 6 януари 2026 година:
На 25 декември /по стар стил, а днес 6 януари/ 1848г. в Калофер, в семейството на Иванка и Ботьо Петкови се ражда първата от деветте им рожби. Тя е мъжка и ще я кръстят Христо – появила се е на бял свят в деня на Рождество Христово.
Сведенията за детството на поета са оскъдни. Бил е живо, непокорно дете, роден водач, своеволен ум, но среден ученик, тоест, налице са били всички предпоставки, ако бе роден днес, в досието му да пише: хиперактивност, дефицит на контрол, необходимост от навигиране, мотивация, личностна диагностика, кариерно ориентиране, консултиране – и прочие бла-бла безумия, както и наблюдение от персонален детски психолог и детска педагогическа стая. А после някое НПО щеше да направи идеологическото му подстригване с правилната прическа.
Може само горещо да се прекръстим и да кажем, Слава тебе Господи!, че тази горчива чаша, съвременното ни образование, го е отминала. И той е расъл възбог, в непокорство и със свободна воля, и е навлизал в света не през екрана на своя мобифон или интернет, а през сетивата си!
Така Ботев прекрачва в своето юношество. Тогава Ботьо Петков изпраща непокорния си син в Одеса. Но и там е пак същото. Все тоя бунт. Несъвместима е мащабността на Ботевата личност с дребната мярка на заобикалящите го.
Следват годините на емигрантство, на свирепи несгоди, борба за оцеляване, време на съзряване. Неспокойният му дух го носи от град на град – Одеса, Измаил, Браила, Букурещ – революционната му идея расте в средите на непокорни български мъже, които гледат през Дунава на юг към изтерзаното Отечество. Същото, над което слънцето е изгасено от пет века. Така Ботев навлиза в своето огнено мъжество.
Бог дава пестеливо, а дяволът дава наведнъж. Но с Ботев не е било така. Бог е имал голяма и решителна битка с Дявола за Ботев. Затова е нарушил принципите си и му е дал всичко накуп– и талант, и ум, и красота, и смелост още от първия миг на неговия съзнателен живот. И най-вече – дарил го е с високо жертвено чело, а както знаем, любимата мишена на Злото във всичките му прояви – власт, насилие, несправедливост – е точно това високо чело на жертвени Човеци като Христо Ботев. Историята не се интересува от нискочелите.
Ботев все повече се превръща в Слово.
„Дума на българските емигранти“, „Знаме“, „Независимост“, това се вестниците, които стават трибуна на громящата му мисъл, за неговата публицистика. Стъписваща е дълбочината на младия му ум.Той е виждал света зад завоя на конкретния човешки живот. Бил е тук преди да се родим. Ще бъде тук и след нас. Той е съвременник на всяко едно бъдещо време. Просто това е съдбата на гениите. Те са съставени от неизтощимо естество.
Няколко думи и за духовния връх на Ботев. Неговата поезия.
Защо Ботев е поетът който се чува от целия народ? Защото е експлозия. Има и други поети, разбира се, но тяхната експлозия не се чува с тая мощ. А останалата поезия е имплозия, тих взрив навътре в поета. Та има ли по-гръмотевична експлозия на болката от тая в „Обесването на Васил Левски“. Освен експлозия тя е и пророчество. Ботев първи е прозрял, че Левски ще бъде обесван десетки и стотици пъти напред във времето, както и днес, както и утре.
Но вече сме на финала. Жребият е хвърлен. Ботев е на кораба Радецки. Дунава е Рубикон. На отсрещния бряг са физическата му смърт и духовното му безсмъртие. Нека осмислим този момент. Той е величествен. Той е постамента на неговия паметник във времето. На сутринта на 17 май Ботев получава писмо от главния апостол на Врачански окръг Стоян Заимов. Според Заимов прехвърлянето на четата в България след разгрома на въстанието в Панагюрско е безсмислено и тя трябва да продължи към Сърбия. Но Ботев отказва да се съобрази с тези указания. И съзнателно се венчава със смъртта.
14 дена по късно, на 1 юни Ботев ще падне пронизан от куршума.
И сега последните три риторични въпроса.
Първият! Кой застреля Ботев?
Турски аскер, див черкезин или четник предател? Кой натисна спусъка? Времето, разбира се! То го застреля първо! Когато си несъвместим с времето си, то те застрелва. Другото е въпрос на изпълнение. После един Господ знае колко пъти Ботев е убиван само по ония сто и двайсет километра от Козлодуй до Вола, когато четата му с бой си е пробивала път, имам предвид, колко пъти е предаван от тези, за които е тръгнал да жертва живота си, как всеки срещнат, е тичал към близкия конак да го издаде. Робите не обичат свободата и най-горещо мразят тия, които им я носят. Та вечния роб е другият, освен Времето, който застрелва Ботев!
Вторият въпрос. Защо Ботев е безсмъртен?
И тук отговорът е категоричен. Защото е част от българското ДНК. Той е духовен родител на следващите български поколения, негови деца са и ще бъдат всички ония българи, които споделят любовта му към отечеството, и носят в себе си свободната му воля и националната идея.
И третият въпрос. Защо трябва да говорим за Ботев не само в деня на неговото раждане и на неговата смърт? И защо да ни го възвестяват само сирените?
Отговорът е прост.
Защото не трябва да допуснем да дойдат поколения без памет. Промитите мозъци, зомбираните същества без национален идеал, деца на посредствения изкуствен интелект, без православна вяра, без българския език и традиции, без българската природа, които да повтарят онази трагикомична ситуация, в която група екскурзианти, застанали пред дома на Ламартин в Стария Пловдив, на чийто стени някой малоумник бил написал със спрей „Горе Ботев, долу Левски“, ахнали и плеснали с ръце от щастие, че най-после са разбрали, че Левски живее на първия етаж, а Ботев на втория.
Ето затова трябва да събуждаме нашите деца и внуци от безсмисления свят на телефоните им, да ги изтръгваме от матрицата, да ги връщаме на живота, да летят в реалността, а не във виртуалните идиотски пространства на болните мозъци, и от време навреме да ги водим тук за минута мълчание. Защото изпуснем ли ръката на ето този жив човек зад нас, по – жив от всички нас взети заедно, който и от камъка бди и ни гледа, та изпуснем ли ръката му, загубени сме и ние, и България.
