Владислав Христов: Поезията може да приобщава единствено подготвените за нея хора
Националната награда за поезия „Иван Николов“ за 2025 година бе присъдена на пловдивчанина Владислав Христов на специална церемония снощи в галерия „Димитър Георгиев“ в Стария Пловдив. Поетът спечели приза за стихосбирката си „Пойни птици“, от издателство „Ерго“.
Тази година в конкурса, който се провежда за 28-и път, участваха 67 поетични книги от 37 български издателства.
Наградата за поетичен дебют получи Станимир Семерджиев – за книгата си „Всички същества на рамото ми“.
Сред финалистите бяха още Александър Байтошев за „Анима“, Валери Валериев за „Мястото е свободно“, Йорданка Белева за „Централна емисия“ и Яна Букова за Черно хайку“. Националната награда за поезия „Иван Николов“ е учредена през 1994 г. от издателство „Жанет 45“ с цел да бъде подкрепена съвременната българска поезия и литература.
„Въпросът за способностите на поезията ме препраща към един от популярните шлагери на Тодор Колев от началото на 80-те, „Песен за средната възраст“. Ще перифразирам част от неговия текст: Младите могат, но не знаят. Старите знаят, но не могат. Според мен съвременната поезия е в своята средна възраст, люшкаща се между моженето, неможенето и силното желание да изпълнява изначалната си функция – да превръща читателите от хора ходещи, в хора мислещи.
Тук е редно да си зададем въпроса – кого всъщност променя поезията? Отговорът е еднозначен – само онези, които по принцип са податливи на промени. Опасявам се, че живеем във времена, в които хората правят всичко възможно, да не се променят. Това прави поезията трудно достижима и до известна степен нежелана за съвременния човек. Всъщност поезията винаги е оцелявала извън зоната на нашия комфорт. За да я разбираме, е нужно да бъдат изпълнени множество условия, като да правиш химически експеримент, в който дозите и поредността на действията са от решаващо значение. Който няма необходимото знание и търпение, експериментът за него завършва с облаци от черен дим и фиаско. В този смисъл – поезията може да приобщава единствено подготвените за нея хора, само онези, които са готови да положат немалко труд. Останалите са изгубени за поезията. И в това няма нищо лошо. Никога не съм вярвал в масовостта на поезията, в идеята, че тя има способността да променя мисленето на масите. Напротив, всяка масовост би я убила. Нека поезията си стои там високо, по литературните върхове. Да я достигат и да ѝ се наслаждават само упоритите катерачи – онези мръзнещи, но продължаващи крачка след крачка своя път към върха любители на поетичното слово. Именно заради тях си заслужава всяко усилие от страна на нас, пишещите поезия хора. Заслужава си да се обичаме повече един друг. Защото поезията само в обич и от обич се ражда, а не от омраза. Знам, не е лесно, но си помислете за катерачите, за искрящите им очи, докато поглъщат страница след страница от вашата собствена книга. Ето, това може поезията!“ – така победителят Владислав Христов отговори на въпроса „Какво може и какво не може поезията днес?“ пред Портал Култура.
Носители на престижното отличие през годините са били Христо Фотев, Константин Павлов, Вера Мутафчиева, Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Иван Теофилов, Николай Кънчев, Калина Ковачева, Николай Заяков, Иван Методиев, Станка Пенчева, Ани Илков, Георги Господинов, София Несторова, Силвия Чолева, Георги Борисов, Красимира Зафирова, Кристин Димитрова, Антон Баев, Александър Секулов, Петър Чухов, Илко Димитров, Румен Леонидов, Марин Бодаков, Пламен Дойнов, Оля Стоянова, Йордан Ефтимов, Катерина Стойкова-Клемър, Васил Балев, Аксиния Михайлова, Красимир Вардиев, Валентин Дишев, Надежда Радулова, Цочо Бояджиев, Кръстьо Раленков и др.
