Повтаряй „Само Локо“, недей да плачеш! Отново ще бъдем тук! Младо момиче с черно-бяло шалче на врата нежно е прегърнала мускулеста тъмнокожа фигура. Крехкото създание утешава като изсечен от мускули атлет. Гали грижовно свития от мъка Базил де Карвальо, от чийто очи се търкалят сълзи. Тя и той току що са загубил финала за Купата на България. Тя като верен почитател, той- като платен футболист. Влагата в очите на наемника е и заради изпуснатото злато, но и заради очевадния факт, че не успя да помогне на тима си. Сълзи от слабост. Карвальо бе слаб и го осъзнаваше. Но само толкоз. От другата страна нежното създание демонстрира сила, мощ и вяра в черно-бяла идея. Тя утре ще е там, Карвальо няма да го има. И тя го знае, и той. Именно длъжниците на тима бяха и най-ревящи след снощната загуба. А още след мача се заговори, че някои от тях вече са пътници. Това беше- един финал, малко сълзи и нов трудов договор в някой друг частен клуб.
Най-учудващо обаче бе поведението на иначе игралия добре в мача Танко Дяков. След като излезе принудително, гигантът не излезе за награждаването. А трябваше да го направи, въпреки болката. Защото демонстрира слабост, която е като заразен вирус в родния футбол. Слабост в духа и сърцето. Дяков не намери сили и мъжество да прехапе устни, да преодолее болката и да излезе да се поклони пред невероятната публика на Локомотив, дошла с рейсове, влакове, лични автомобили, на автостоп, със самолети от Щатите, Канада, Англия, Испания. Хора прекосиха континенти в името на една емблема, едно райе и една идея, а някои не успяха да направят няколко крачки от съблекалнята до терена, за да демонстрират уважението си към нея и тях. Та къде е контузията- в крака или в сърцето? 
