Първите пловдивски кафенета са отворени през ХVІ век

Знаете ли кое е първото ?

В крайните квартали на Пловдив кафенетата били едновременно и бакалници, и бръснарници, и всичко

Твърди се, че първото кафене било отворено в Мека през ХVІ в. Хаджиите бързо го разнесли из Арабския полуостров, Египет, Сирия и цяла Турция. Това ще рече, че някъде по същото време горещата напитка намерила свои почитатели и във Филибе, т.е.  Пловдив.

Предполага се, че най-старото заведение е било в  просторния двор на Куршум хан.  Входът на грамадната каменна постройка бил откъм днешната улица „Райко Даскалов“. Кафенето се нами­рало в средата на вът­решния двор, настлан с каменни плочи – малка едноетажна постройка с два входа. Ароматът на прясно смлените зърна отвеждал към десет ка­менни стъпала.

Имало и други прочути кафенета, разположени по Джумаята  и  околните  улички. Най-известно било заве­дението на Константин Караманос. Над вратата имало табела с надпис „Търговско кафене“, но всички го наричали Карамановото. Пловдивският летописец Никола Алваджиев описва как през деня постоянните посетите­ли на Карамановото кафене се задържали на чаша кафе и „лимоната“, други засядали под огромния чинар да обърнат някоя и друга мастика. Този станимашки еликсир се предлагал с 12 вида мезета.

В дру­гия край на Джумаята би­ло Дюлгерското кафене, където се договаряли строителите. Стотина метра по-нататък гъркът Петринос възродил някогашното кафене, като нарекъл заведението си „Пловдив“. Известни били още заведенията по чаршията Тахта кале (ул. „Бенковски”), Аджемското кафене до малката джамия на днешната улица „Княз Богориди” и др.

Кафенета имало из целия град, а големците плащали на специален човек да черпи многобройните гости из обширните сараи под тепетата. В средата на ХІХ в. заведенията край река Марица придобили мрачна слава. Тук отсядали хайтите (сиреч разбойниците), които с часове прекарвали сред многобройна свита.

Не само в града, а и по висо­ко горе на тепетата, гражданите можели да се освежат. На Бунарджика по обичай сами си сипва­ли от джезвето, на скали­те до стария часовник по­сетителите също можели да се освежат. На стария мост (там  сега е пеше­ходният мост) клиентите можели бавно да отпиват от чашата и едновремен­но да хвърлят въдиците в Марица. Обсъждали час-два политиката и се при­бирали вкъщи с прясна риба. Виенски масички украсявали заве­дението под хотел „Мет­ропол“ и градината в дво­ра на днешния Драмати­чен театър. Вместо намигащи певачки и екзалтирани кючеци, в тези заведения звучала класическа музика. Сред изпълнителите били някои от най-известните музиканти. Различни били и имената на заведенията –  “Париж”, “Бонгу”, “Кристал”. Докато мъже­те играели билярд, съп­ругите им се прехласвали по камерния оркестър на цигуларя Халми. Репер­тоарът за вечерта бил из­писван с тебешир върху малка черна дъска. Коп­рина, шикозни облекла, шапки, накичени с цветя като малка ботаническа градина – обстановка съвсем различна от тази в опушените кафенета.

В крайните квартали на Пловдив кафенетата били едновременно и бакалници, и бръснарници, и всичко.

От началото на ХХ в. кафенетата започнали да се превръщат в център на политическия живот под тепетата. През 20-те и 30-те години на миналия век в тях често се уреждали предизборни събрания, но забраната на партиите през 1934 г. променила нещата – нароили се цивилни агенти и станало опасно да се говори публично за политика. Така изгряла звездата на нов тип заведения. Търговците и индустриалците отворили кафене, което всеки ден предлагало радиоконцерти. Сиреч пускали едно радио “Филипс”. Малко по-късно свое кафене открили и шофьорите. То се намирало на ул. “Отец Паисий”. За разлика от другите заведения, тук през деня никога не сервирали алкохол – не само на шофьорите, но и на външни лица. По това време от старите кафенета на Пловдив вече нямало и помен. Единствено в крайните квартали обстановката напомняла отдавна отминалото време.