Десетки граждани почетоха Христо Ботев в студа
Димитър Минев: Толкова проникновен и възвишен бе Христо Ботев в краткия си, но бурен и смислен живот, че успя да предскаже и безсмъртието си
Десетки граждани участваха в церемонията по отбелязването на 171-та годишнина от рождението на Христо Ботев. Официални лица, военни, младежи и пенсионери, футболисти и таланти на клуб Ботев, и привърженици на тима, поднесоха венци и цвета на паметника на поета-революционер в Цар Симеоновата градина.
Словото за делото и живота на великия българин бе произнесено от Димитър Минев – директор на Народна библиотека „Иван Вазов“, а водещ на церемонията бе актьорът Петър Тосков.
Слово на Димитър Минев
На днешния ден се навършват 171 години от рождението на една от най-значимите личности в българската история – поета, писателя, журналиста и революционера Христо Ботьов Петков, по-известен като Христо Ботев.
В каквато и последователност да се поставят тези прояви на Ботев, те винаги са изключително важни и значими и не могат да се степенуват. Гениален поет, изключителен писател, ненадминат публицист, непримирим и недостижим хъш и бунтовник.
Роден в Калофер точно на Рождество Христово/25 декември-стар стил/, той идва на този свят не само с името си, но и с мисията на Спасителя, да се врече и жертва за Отечеството и народа си и да стигне до своята Голгота едва 28 годишен.
Творчеството на гениалния поет, макар и не особено голямо, но изключително по художествените си качества бележи най-високата точка в българската предосвобожденска епоха, прехвърля границите на националната култура и придобива общочовешка значимост.
Но Ботев е не само голям поет, той е и ярък публицист, който успява с талантливото си перо да увлече и приобщи своите съвременници към един нов революционен идеал. Въоръжен с изящната си българска реч, с острия си и точен език, той успява да продължи делото на Апостола и да запали искрите на надеждата и увереността, че българите сами могат да отхвърлят робството с бунт и революция.
Започва един от най-величавите и трагични моменти от българската история – подготовката и избухването на Априлското въстание. За краткия си и неспокоен живот Ботев е избрал доброволно и с ясно съзнание саможертвата в името на жадуваната от всички свобода.
„От сичкото това, що казахме дотука, ние не можеме да направиме друго никакво заключение, освен това, че единственото спасение на нашия народ се състои в революцията. Който има уши, той нека чуе. Нашата революционна партия скоро ще покаже де е, какво е и какво иска…“ – изповядва Ботев.
Само за няколко месеца от юли 1875г. Христо Ботев оглавява революционния комитет в Букурещ и успява да запали с огненото си слово и несломим ентусиазъм много съратници за общото дело – революцията. Но спечелва и немалко противници и не последователи на бунтовната дейност. Част от апостолите го изоставят и се преместват в Гюргево. Той не е член на Гюргевския революционен комитет, но се смята за част от „революционната партия“ за освобождение на България и затова се заема да помогне с каквото умее за революцията. С младежкия си ентусиазъм се хвърля да организира въоръжена чета, която опитни хайдути-воеводи да поведат в неравната битка.
„Той не сядаше, не лягаше, не дояждаше в тия дни – разказва Иван Вазов – Той тичаше от кафене в кафене, от кръчма в кръчма, от хан на хан, от къща на къща – да навижда, да разговаря, да посреща, да разпаля бъдещите си другари в трудното предприятие.“
Кой ще поведе юнаците ако не вехтите и опитни войводи Филип Тотю, Панайот Хитов и Дядо Желю? За зла участ, а и някак си чисто по нашенски и воеводите заминават на по-важна за тях мисия в Сърбия, и комитетските пари неизвестно къде потъват и остават 200-те юнаци, решени на всичко и готови да се жертват в името на свободата.
„Аз ще ви стана воевода! Приемате ли ме?“ – заявява Христо Ботев по зла ирония на съдбата пред Никола Обретенов и Георги Апостолов – обвинявани за провала на подготовката в III-ти Врачански революционен окръг, а дори и за гибелта на воеводата.
За оклеветения и изолиран от комитетските дела Ботев това е същински подарък от съдбата. „Аз съм весел и радостта ми няма граници, като си наумя, че „Моята молитва“ се сбъдва“ – пише той в едно от предсмъртните си писма.
Така верен на свободолюбивия си дух и на веруюто, че освобождение може да се случи само чрез революция, Ботев поема по пътя на своята Голгота.
„Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество.“ – заявява поетът.
На 17 май преди обяд „Радецки“ спира в Оряхово. На палубата се качват врачаните Стефанаки и Сава Савови.
„Те ни увещаваха – свидетелства Кирил Ботев – четата да не заминава за вътрешността на България, защото още нищо не било готово. Но ние бяхме тръгнали, а за връщане и дума не можеше да става. “
Най-неочаквано се оказва, че няма и помен от масовата подкрепа и съпричастност, няма и помен от народа, който са дошли да освобождават. Това не може да сломи Христо Ботев, който е предвидил доста по-рано, още в поезията си своя път и неотклонно го следва.
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя,
пък… каквото сабя покаже
и честта, майко, юнашка!
Христо Ботев остава както в учебниците, така и в ума на българина от началото на подвизите му, чак до сега повече от век и половина по-късно. Ще остане и за в бъдеще. Не случайно и днес Христо Ботев е един от най-великите и достойни синове на България, посветили целия си съзнателен живот и себе си на Отечеството с едничката мисъл:
„Но стига ми тая награда – да каже нявга народа: умря сиромаха за правда, за правда и за свобода…”
Сега след толкова години можем твърдо да заявим, че дори само Ботев и Левски определят огромната духовна територия на България, че за да си истински българин, трябва да ги носиш в сърцето си като величави титани и да се гордееш, че си техен потомък.
Толкова проникновен и възвишен бе Христо Ботев в краткия си, но бурен и смислен живот, че успя да предскаже и безсмъртието си:
„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.“
