Не забравяйте това име – Юлия Огнянова, призовават организаторите на специалната вечер, посветена на една от най-забележителните личности в българския театър. Срещата разговор и прожекцията на филма "Това име го забравете" на Боян Папазов е тази вечер от 19.30 часа в Камерната зала на Драматичния театър. Събитието е част от съпътстващата програма на фестивала "Сцена на кръстопът".
Ето и причината Боян Папазов да посвети филма си на Огнянова.
Най-новата ни история, от Освобождението до наши дни, е пренаселена от менте поборници, менте опълченци, менте политици, менте активни борци против фашизма и менте дисиденти през комунизма. Имало е и истински, но те рядко са доживявали до пенсия. А в дъното на 135-годишното ментарджийство са привилегиите и „народните“ пенсии.
Познавам лично само една жена, която през 1944 година получава смъртна присъда, а през 1959 година отказва да стане активен борец. Това е Юлия Огнянова. Защо е отказала? Както сама с ирония обяснява: „Въпрос на възпитание.“ Но отказът от привилегиите не й е бил простен.
„Не са искали да ме унищожат, защото не се стремях към власт. Но аз проживях живота си с чувството за вина и ужас от реалния социализъм.”
Веднага искам да уточня, че Юлия е човек с ляво сърце и десен ум. Такива бяха и Леон Даниел, и Вили Цанков, и Методи Андонов. Познавах ги лично. Вили и Методи бяха членове на художествения съвет към колектив „Хемус” в Студия за игрални филми. „Козият рог” е „наше” производство.
Не познавам друг театрален режисьор, който така последователно да се е присмивал на политическия establishment като Юлия. За нея той не е „тоталитарен преди“ и „демократичен след“, а финансова шайка, каквато е била и ,каквато ще бъде „сега и нине и присно и во веки веков“. Затова Юлия не спореше с еднопаратийния режим, неговите лакеи-партократи и лакеи-театрални чиновници, макар те да я преследваха и мачкаха от театър в театър, за да не работи нормално. Нейният отговор беше площа-ден присмех над политическото тъпоумие и нравствен дебилитет. Правеше го в стилистиката на комедия дел арте, която нарича „плебейска естетика“. „Моите клоуни говорят наивно, изглеждат глупаво, а казват интелигентни истини.“ Така Юлия рушеше Системата, с присмех. А присмехът е винаги поглед отгоре.
Защо искам да й се поклоня с този филм?
Мога да посоча четири причини. Първата, да благодаря на режисьорите, чиито представления ни учеха на модерен театър. Втората, да ги спомена като учители по гражданско поведение за моето поколение. Третата, да напомня за „европеизаторитe”, чийто авторитет в гилдията днес никой не оспорва. Четвъртата, да направя опит мисловната енергия на Юлия, (Леон Даниел и Вили Цанков не бяха допуснати във ВИТИЗ), да стигне до хипотетични „наследници”. Леон Даниел е написал: „Изкуството на театъра е смъртно. Единственият начин да се продължи животът му е да се предаде в ръцете на наследник“.
Наследници са учениците на Юлия. На тях Юлия е казвала: „Тука режем вените и всички ставаме едно! Даваме си кръвта и ставаме едно! Не проповядвайте от сцената идеи, в които не вярвате! Това е престъпление!“ Вероятно благодарение на тези уроци Сашо Морфов днес казва: „Ако някой човек има заслуга за промяната на съвременния театър в България, то това е Юлия.“
На вярващите в институции и идеологии, което води до резигнация, аз противопоставям вярата в личности като Юлия. Или Алберт Швайцер. Например. А защо учениците й не се обръщаха към нея нито с „другарко“, нито с „госпожо“, а с малкото й име, не е загадка, а висше признание за духовен аристократизъм. За който разбира.
