Вдъхновение от Мадрид и политическа случайност помогнали за спасяването на Капана от заличаване през 70-те

Младежка енергия не се е противопоставила на идеите на тоталитарната  власт да го унищожи историческата градска зона

Това, което липсва на квартала сега, е естетизация. Има нужда и от озеленяване – постоянна и мобилна, смята арх. Антоанета Топалова

От запустял квартал през идея да бъде тотално заличен и превърнат в търговски комплекс до запазването на части – и мутации на други – до постепенното му възраждане, Капана претърпява множество промени. Днешният му вид нямаше да бъде такъв, ако през 70-те и най-вече 80-те силна младежка енергия не се е противопоставила на идеите на тогавашната власт да го унищожи.

Архитект Антоанета Топалова е сред първите, които се опитват да спрат събарянето на малките къщи за сметка на мащабен универсален магазин, каквито през социализма „в България решихме да строим в центъра на градовете“, докато по света се правят в периферията. Въпреки усилията и проектите Капана да бъде запазен и възроден през 80-те, всичко се случва бавно докато идват Промените след 10 ноември 1989 година.

Изцяло новата политическа и икономическа система спъва централно планирания проект и носи своите недостатъци: „няма общи естетически норми, започнаха и мутации, много сгради растат във височина“, но идва и със своите предимства, тъй като „частната собственост прави невъзможни идеите за разширение на улиците и по този начин се запази интересната градоустройствена мрежа“.

Срещнахме се с архитект Топалова в Капана, за да разкаже своите спомени от спасяването на квартала – от идеите за пълното му заличаване през 60-те, през вдъхновението, което е получила в Мадрид, статията, която е разбунила духовете и политическият късмет Дража Вълчева и съпругът ѝ – шеф на търговията – да бъдат преместени в София и да изостави идеите за унищожаване на квартала.

Какво е това, което прави Капана по-специален от останалите квартали на Пловдив?

Една територия става място, когато има живот в нея. А Капана се е доказал във времето като значимо място, като едно от най-живите места в Пловдив. Местоположението му в конкава на трихълмието, като подход към Стария град, обърнат и към реката, а и до Главната е важно. Възникнал е като занаятчийския град – горе на трихълмието е резиденция, там са скъпите къщи, а тук е живият живот, тук са чаршиите.

Когато правих моите първи професионални стъпки, Капана беше един заден двор на Главната. Имаше само складове, гаражи, изоставени сгради. Това продължи до 75-76 година, когато вече имаше друга съдба. Тогава ЮНЕСКО обърна повече внимание на недвижимото културно наследство и цялото мислене и професионална нагласа се промени. Но има и предистория.

През 1968 година имаше голямо събитие, международен конкурс за централния район на гада – от Тримонциум до реката. На този международен конкурс, участвах в колектива на Иван Попов. Първа награда спечели другия български колектив с Георги Петков, Велчо Велчев и екип около тях. Някои от участниците бяха светилата на урбанистиката тогава – ние познавахме нашите колеги от социалистическия лагер, но се вдъхновихме много и от чужденците. Участваше например Яп Бакема, направил големите урбанистични реконструкции на Амстердам и други холандски градове след Втората световна война.

Нито един от проектите не предвиждаше запазване на Капана. Всички маркираха, че това ще е търговска зона, но как точно да стане – колективите си решават. Първопремираният проект предвиждаше да се разчисти тая съществуваща зона и да се изградят едни модерни шопинг центрове, които амриканците строяха покрай градовете си, но ние тук решихме, че трябва да ги правим в центъра. Имаше изготвен работен проект за три обема, които с Халите образуват един цялостен комплекс. Малко по-късно започна и отчуждаване по „Йоаким Груев“ и „Златарска“.

Какво промени тази нагласа?

По това време имаше един международен конгрес на архитектите в Испания, в Мадрид. Заминахме млади и по-възрастни архитекти организирано. Там, разхождайки се в Мадрид, попаднах в техния подобен на този квартал. След това, като се върнах, написах една статия за местен вестник. Всъщност, първо ходих да търся съмишленици – говорих с по-възрастните колеги, с Вера Коларова, с други и коментирах „Хайде да направим нещо, дайде да спасим Капана“, но никой не беше оптимист, казваха ми, че то вече е решено и няма смисъл да си губим времето.

Тогава написах и тази статия – „Три пъти мери, един път режи“. Тя стоя няколко месеца, все не излизаше, даже и редакцията на вестника изгоря по едно време. В крайна сметка през август я публикуваха – едно малко каре на задна страница.

Но тогава въобще се смени начина на мислене. Освен това времето съвпадна и с политически събития. Първият секретар на окръжния комитет на БКП Дража Вълчева замина за София за по-висок пост. Нейният съпруг (Стефан Вълчев, зам.-председател на окръжния комитет на БКП) беше началник на търговията в Пловдив. Той отговаряше за Халите, за търговските комплекси на мястото на Капана.

В момента в който той си тръгна, вратата се поотвори. В края на 70-те при един Панаир в Пловдив дойде Андрей Луканов, и тогава имаше предложение да направя ескизна идея какво да стане в Капана. Направихме ги тези табла и когато той ги видя в общината каза: „Ако зависи от мен, ще стане така“.

Прочетете цялото интервю в КАПАНА