Стефания Георгиева и нейният театър АТОМ сме имали възможност да гледаме много пъти в Пловдив и да се удивляваме на невероятните сцени от движение и танц, които младите артисти създават. От няколко години групата показва своите проекти не само в България, а и в чужбина. А също и организира обучения по съвременен танц. Повод да си говорим със Стефания сега, обаче е нещо малко по-различно, но по същество доста творческо решение, изпълнено с въображение и любов. Става дума за това, че от няколко месеца тя, заедно с нейния съпруг Иван -Александър напускат София и заминават да живеят на село, което се намира на 70 километра южно от Ямбол. Какво ги води там и хубаво ли се живее на село през техните очи и опит – това обсъждаме с една от най-интересните и талантливи млади хореографки у нас.
В едно интервю за БНР казваш, че всяка ситуация за теб е танц. Какъв танц е преместването за живот на село?
От тези, за които съм мечтала да хореографирам, но все съм отлагала и не съм намирала време 🙂
Кое те привлече и кое те вдъхновява в живота на село?
Привлече ме съпругът ми Иван-Александър. Това е неговото село. Тук той е прекарвал летата си като малък и откакто сме заедно, вече повече от пет години, идваме за малко лятото и връщането ни към София винаги е тегаво. Миналата година реших, че искам да посадя зеленчуци, отгледах разсади в София и на първото ни идване на село ги засадих. Поливането им беше и една от основателните причини да се връщаме редовно, дори за малко. Да вкусиш от домати, краставици, моркови, магданоз, които сам си отгледал е мега яко чувство. Вдъхновяват ме хората и децата във Воден, природата, забележителностите, къщите… всичко. Тази година, малко преди началото на извънредното положение, си дойдохме на село и вече четири месеца сме си тук. Имаме си бял котарак, приютихме кучето Рей, мислим за кокошки… абе работата е Остави се да си Воден.
Цялото интервю в КАПАНА
