Обичам родината си, но не знам какъв смисъл има вече
Дори не сме човеци вече, вълкът е по-човек от нас
Идват избори, но не чух нито една партия да говори за културата. Не разбраха, че без култура и образование, нация няма
Работа има за целия китайски народ, просто трябва наистина да търсиш и да работиш
Съюз на артистите? Ние сме най-нелепата сбирщина. Нищо не може да стане от нас, никога не можем да се обединим и да станем ЕДНО!
Герасим Георгиев – Геро няма нужда от излишно представяне на аудиторията. Той е добре познат на българската общност както с ролите си в театри из цялата страна, така и с участията си в телевизионните предавания „Горчиво“ , „Пълна лудница“ и „Господари на ефира“. Интуитивно свързваме лицето му с веселие и комедията, която предоставя на зрителите.
Днес, актьорът застава пред Паулина Гегова за КАПАНА.БГ, за да разкаже малко повече за себе си и това, което го вълнува.
-Геро, комедията следва ли те и в живота или я оставяш на сцената, когато слезеш от нея?
Ние живеем в една ужасна комедия. Опитвам се да разграничавам това, което е на сцената и което е в живота. Хубавото е, че ние не сме много различни от останалите хора. Имаме същите проблеми,затова винаги се старая да гледам с малко повече чувство за хумор, защото иначе може да полудееш в тази държава.
-Народът има ли нужда от повече смях?
Народът има нужда от повече уважение, да мислят за него, а смехът ще си дойде от самосебе си. Българинът много обича да се смее и да се забавлява, но трябва да се помисли и за неговото социално и икономическо съществуване. Може би затова хората, когато влизат в театъра или гледат телевизия, искат да виждат по-забавни неща, защото не може всичко да те залива с негативи. Когато слушаш новини, отвориш вестник, все те блъскат с разни препятствия и чернотии. Макар че и театърът задава много въпроси, поставя огледало пред теб, в което да се огледаш. Затова е и хубаво да се гледа не само комедия, а и други жанрове, защото те карат човек да се развива и да мисли.
-Какво е за теб да си актьор?
Нашето не е точно професия, то е начин на живот. Наистина актьорската работа те обсебва тотално, ти си 24 часа на разположение на тази професия. Обичам да го правя, което е и най-ценното – да работиш нещо, което обичаш.
-Театърът повече взима или повече ти дава?
Определено повече дава! Дава ми един остров, един оазис на съществуването на духа в този свят. С този глобализъм, с тези технологии, с този меркантилизъм, театърът за 2 часа те отделя и се чувстваш малко по-добре. Но в България да си актьор и да се занимаваш с театър е доста голямо наказание. Това е къртовски труд, миньорски труд. За съжаление, сме се родили на тази географска ширина, където нашата професия не е много ценена и трябва да работим тройно повече. И на мен ми се иска да снимам един филм, да взема 20 млн. хонорар и да спра с всичко, но не става.
-Казват, че артист къща не храни. Тогава защо си избра този път?
Дали аз съм си го избрал или той мен е спорно. По-скоро той ме избра. Много е хубаво още от детските години да усетиш какво те влече и ти е любопитно. Колкото по-рано човек открие целта в живота си, толкова по-лесно се живее. Аз от ученик знаех какво ще стана. Исках да стана актьор, не нещо друго и може би пътят ми към тази съдба беше много по-лек, защото не се колебаех. Мисля, че и нашата държава би се оправила така – ако има ясни цели пред себе си, обаче някой винаги пуска една мъгла, от която нищо не се вижда.
А, че артист къща не храни е глупост. Ако някой не може да се справи, значи го мързи. Това са хора, които не приемат предизвикателството. Работа има за целия китайски народ, просто трябва наистина да търсиш и да работиш. А ние много обичаме така да стоим в къщи и да получаваме 3000 лв. заплата и нищо да не правим. Няма как да стане така! Ето, днес съм в Пловдив, утре в София, други ден във Варна. Приемаш предложения, играеш, научаваш нови неща, усъвършенстваш се и да, така печелиш, но се иска много работа, а ние все гледаме крайния факт, все гледаме другите, без да проследим как са стигнали до тук. Това е една от лошите черти на нашата нация, която загива успешно. След 20 години само заглавието на държавата ни ще е България. Не виждам оправия. Аз 30 години живея в преход. 2 млн. са навън! Кой да прави деца в тази нация? Толерираме и храним малцинствата. Те раждат по 8 деца, взимат социални, не ги интересува дали трябва да работят, а българинът ражда по едно дете или по николко, или ги ражда навън. Няма нация! Няма историческо самосъзнание, няма култура и бум – загиваме. Сега идват избори. Ми аз не чух нито една партия да говори за културата. Не разбраха, че без култура и образование, нация няма.
-Заставал ли си някога на кръстопът, в който си се чудел дали да се откажеш или да продължиш?
Да, много пъти съм искал да спра с професията и да се махна от държавата. Дори днес застанах на кръстопът, което пък е хубаво, защото имаш избор. Замислям се какво ме е спирало преди 15-20 години да се махна. Имах възможност. Колко наивен съм бил тогава, че да смятам, че всичко може да се оправи. Може би съм някакъв вид родолюбец, не смея да кажа патриот. Обичам родината си, но не знам какъв смисъл има вече.
-Какво преживяване е за теб участието ти в постановката „Вълци“?
Постановката е доста различна. За мен това е прекрасна постановка с ярки изразни средства, които Диана Добрева вложи. Много е реална! Хората се превърнахме във вълци. Дори не сме човеци вече, вълкът е по-човек от нас. Страхотно преживяване. Радвам се, че се срещнах с Диана. Тя е много талантлив, млад режисьор, на когото пожелавам да разгърне кариерата си в чужбина. Тя има възможности. С трупата на театъра също сме близки приятели.
-Трудно ли беше да се превъплътиш в човек от по-непознат край? Как се справи с трънския диалект?
Ние доста обрахме от диалекта, защото щеше да бъде още по-труден за разбиране. Аз самият съм от Русе и проблеми с диалектите не съм имал. Това е и колорита на пиесата. Беше ми интересно. Използват се думи, които младите хора вече не знаят. Ами да питат! Нали театърът задава въпроси? Така ще им стане любопитно, после ще научат нещо ново, вместо да го смелим за по-лесно.
-Къде свършва театърът и започват телевизионните предавания?
Лично аз правя огромно разграничение какво е телевизията и какво е театърът. Това са две абсолютно различни изразни средства, които в никакъв случай не трябва да се мешат. Мешат ли се става страшно. Телевизията дава едно, театърът много повече. Телевизията дава популярност. От там зависи каква глава имаш на раменете си и дали може да ползваш тази популярност като хората. Когато човек отиде на театър, защото те е гледал по телевизията, трябва да види нещо различно. Не онзи образ от екрана, а друг – нов. Да го изненадаш.
-А не стана ли тенденция много актьори да са еднакви и на екрана, и на сцената?
Затова ти казах, че всеки има глава на раменете си. Тази тенденция е много лоша. Много талантливи колеги не направиха разграничението, или избраха само едното. Опасно е!
Една интересна случка по този въпрос: Прибирам се от почивка в Италия с кола. Минаваме през границата и митничаря ме спира и ми казва: „А, здравейте!“ Аз веднага си помислих, че ще ме свърже с телевизията, но той ми каза, че ме е гледал в „Г-н Балкански“ и че много му харесало представлението. Казах му: „Пич, ти ми напълни душата“. И не защото не уважавам това, което правя в телевизията, напротив, много го уважавам, но когато заради нея накараш народът да ходи на театър, вече нещата придобиват друго естество.
-Живеейки такъв живот, на какво искаш да научиш дъщеря си, изхождайки от него?
Да се съхранява, да не се пилее. Да знае, че винаги има право на избор. Че винаги може да прецени какво е правилното за нея и да не се страхува да прави преценки. Трябва да поемаш рискове и да пробваш. Опитът пари не струва. Опитай, може да си счупиш главата, после ще пробваш друго. А не след 20-30 години да си кажеш „Ако бях направил това или онова“. Защо „ако“? Направи го! Ако стане, стане! Ако не – нищо! На това искам да я науча.
-Преди близо 15 години преживя тежка катастрофа. Не веднъж си казвал, че е цяло чудо, че си оцелял. Как се промени мирогледът ти след като се възстанови?
Даже 17 ще станат. Ударих се челно в камион и тогава наедрях, обърна ми се метаболизма. Но мирогледа… Тогава бях на 25-26 години. Вярвах, че всичко, което хвърчи се яде и че съм безсмъртен. След катастрофата си дадох сметка, че сме толкова временни на тази земя и ще е твърде жалко ако прекараш живота си като подлец или глупак. Погледнах от хубавата страна на нещата. Реших, че щом още не ми е дошло времето, значи трябва да свърша още нещо тук и то нещо стойностно. Сега пък стигам до друга дилема, че снарядите взеха да падат близко до мен. Като минеш 40 години започваш да си правиш равносметки. Малко по малко се превръщаш в хипохондрик.
Цялото интервю може да прочетете на КАПАНА.БГ
