Публикофил ли е Антон Баев или да

Георги Ганев, Коментар (Предизвикано)

Публикуваме коментар на Георги Ганев, провокиран от текста на Теодор Караколев относно словото на Антон Баев за 2 юни. Заради  изричното условие на г-н Ганев, който ни пише от Великобритания, пускаме текста му без редакторска намеса.

Дали поетът Антон Баев обича и уважава своята публика е въпрос, който е най-уместно да бъде зададен на тях – хората от тази аудитория. На тези, които са присъствали на тазгодишното пловдивско честване на Деня на Ботев. Пък ако щете – и на обществената аудитория в по-широк смисъл, доколкото това слово, публикувано в поне две сериозни медии, е обществено достояние и следователно открит и вече траен обект на публична оценка. Но повтарям: дали ме фили или фоби интелектуалецът Х или Z казвам именно и единствено аз – човекът от публиката. За мен са предназначени думите му, написани или изречени – като литературен, публицистичен или ораторски акт – така че аз имам най-точния радар да уловя неговото отношение към мен.

Не съм присъствал на тазгодишното тържество. Бях на онова отпреди шест години, през 2013-а. И ако все пак отделям време за тези разсъждения по въпроса-отговор в заглавието, то е поради няколко причини.

Първо. Ценя и уважавам присъствието в медийното пространство на сайта „Под тепето”, професионализма и хъса на неговия екип. Този сайт е един от прозорците, през които няколко пъти седмично гледам към Пловдив оттук, от далечна Англия.

Второ. От доста десетилетия насам имам отношение към темата и естествено – собствена позиция. Мога и да преценя, че в коментара на г-н Теодор Караколев, публикуван в сайта под заглавие „Звучат ли ви еднакво словата…”, има НЕ конюнктурна и поръчкова, а принципна и лична позиция. Така че, макар да не споделям, уважавам мнението му и не търся полемика. Просто искам да добавя и своето мнение до неговото – като бегач в съседния коридор. В едно „състезание”, в което ми се ще съдия да бъде непредубедения читател, а победител – истината.

Трето. Ами, г-н Караколев, ние с Вас имаме един и същ герой в един и същ ден, макар и по различни теми. Вие – в пловдивски сайт (многократно съм казвал, че за мен Пловдив е България, умножена по две), аз – в националния „Литературен свят”. И това съвпадение ако не е божия покана да пиша тези редове, кое друго? Но да свърша с въвеждащите думи, а действията ще оставя на „потърпевшия” А.Б., който, ако ме питате, е редно да ни почерпи и двамата. Рима: за рекламата. Между другото, вярвате ли или не, той и представа си няма какви ги пиша аз в момента, пък и в споменатия по-горе сайт.

На темата. Разбира се, че по казуса „Ботев и границите на национализма” всеки уважаващ себе си човек няма как да променя позицията си през година-две, или пък шест. То няма как изобщо. Ти имаш свой прочит на Ботевите послания и толкоз. Принцип. И още: ти виждаш тяхното отражение в огледалото на днешното слънце над България. Истинското огледало, а не кривите огледала, изопачаващи нашенската реалност, тъй като ги държат криви ръце. Не случайно сложих думичката „казус”. Във време, когато за някои безродието, нихилизма към българския корен и тихото национално предателство са и манталитет, и поведение.

Прав е Баев, разбира се, да ни припомня, че в далечината на своя хоризонт Ботев е виждал Европа, че перото му е всъщност четка, с която в своята визия е рисувал картината на ЕВРОПЕЙСКА България. Не азиатска – за да бъда по-краен, защото съм алергичен към полудумичката „евроазийска”. И как да бъде по-различно словото Баево, като по тази тема е абсурдно да еволюираш. Можеш само да актуализираш мнението си в нюансите, в контекста от последните няколко години. Онези 10 %, за които Ви е казал Баев.

Това е Темата на днешния ден, тя е насъщната в дневния ред на българското общество отдавна. Е, друго щеше да е словото, ако темата беше „Баладичността в поезията на Ботев”, да речем. Обаче тази тема няма да я избере нито Баев, нито който и да е друг. Тя не е нужна на българския народ – тя е литературна, не обществена. Да не говорим, че много ще затрудни кмета Тотев. Той едва ли ще се навие да облече с „бели премени” аудиторията, след като преди месеци раздаде толкова сгряващи одеяла за зимния студ, пък за отплата сложиха главата му на дръвника. Добре, че е свикнал.

Но, повтарям: самоубийствено е да се променяш. То значи, че си безпринципен. Да кажем, че мен ме накарат да пиша или говоря по тема, същностна за даден творец, например „Молиер и лицемерието”. Повярвайте ми – и сега, и след шест години, през 2025-а, ще кажа едно и също. Вярно, през това време могат да се пръкнат нови постановки на „Тартюф”, може театралните критици да изсипят цели тенджери с пудра захар или сол. И какво от това? Дори да се намерят литературни историци, които да „открият” нещо от времето на автора, аз имам принципна позиция. Е, ако възложат словото на друг – друга песен.

Антон Баев са го поканили пак, след шест години. И какво, да откаже ли, ако чувства необходимост да напомни нещо важно на хората? Моето лично виждане е дори по-крайно. Аз смятам, че в днешно време поетите са длъжни да бъдат даже обществено агресивни – и в творчеството си, и особено в социалното си общуване. Естествено, ако натюрелът им го позволява. Малко художници рисуват карикатури, повечето – натюрморти с цветя. И ако, разбира се, имат достатъчно силно лично послание към обществото. Виждате на какъв вододел е България, виждате колко е близко водопадът! Може и да не личи за всички, но бездната на духа е достатъчно тревожна. Колко Българии създадохме по света! Тук, в Англия например, аз виждам една паралелна България, една „родина”, в която изумен слушам как децата от българското училище в близкия град говорят помежду си на английски.

Пак ще попитам: да откаже ли Баев? Народът го е казал: „Канят ли те – яж! Гонят ли те – беж!”

И като споменах народа и народното творчество, фолклора (приказки, песни, пословици и поговорки и т.н.), се сещам за любимия си преподавател от студентските години по български фолклор проф. д-р Анчо Калоянов, великолепен белетрист също. Преподаваше ми във Велико Търново в първия семестър на първи курс. Вече бях в трети курс, когато реших да се промъкна инкогнито на негова лекция при първокурсниците – така или иначе целият им поток бяха повече от сто души. Темата беше „Хайдушки песни”. След лекцията пресрещнах Калоянов, тогава все още гл. асистент.
– Другарю Калоянов, та Вие не казахте нищо ново! Нищо по-различно от това, с което ни омагьосвахте и нас преди две години.
– Георги, върви да си пишеш стиховете и не ме занимавай с глупости! Първо, говорих днес пред различна аудитория. И второ, по-важното: как да кажа нещо ново за народа като творец? Казвам това, което мисля отдавна. Това да не е театър, че да влизам в нови роли? Народ е това, момче. Народ.

Та така, г-н Караколев. Ботев е това, все пак.

И в заключение. Аз, разбира се, ще предложа този коментар единствено на „Под тепето”. Така е коректно, там е публикуван Вашият коментар – редно е да потърся коридор по пистата на същия стадион. Вече, ако не се публикува 1:1 през следващите 24 часа (казвам 1:1, всичко без промяна, до последната дума – „запознанство”), ще бъда принуден да потърся друга писта.

И това, уважаеми приятели от „Под тепето”, не е авторов „рекет”. По-скоро заявка за бъдещо запознанство.

08.06.2019 г., Улвърхямптън