Кураторът Стефка Цанева: Къде е културата в разговора за Пловдив и ЕСК?

Какво си мислим ние всъщност? Че ще дойде ЕСК и ще реши всички проблеми? Проблемите не са само в общината или Пловдив 2019, а са в нас – в хората

След ЕСК Пловдив е друг град, но така и не се състоя истински културен дебат. Къде е културата в разговора за Пловдив и ЕСК?

Славена Шекерлетова

Стефка Цанева е куратор, културен мениджър и критик. Следвала е скандинавистика и медийни науки в университета Хумболт в Берлин и сравнително изкуствознание в Нов български университет. Работи в културния отдел на Гьоте-институт и отговаря за проектите за визуални и сценични изкуства, както и за програмата на галерията на института. Нейни статии за култура и изкуство четем в списания и сайтове като „Капитал“, „Култура“, „Тоест“ и други. Тя е и създател на предаването „Молескин“ по радио БНР.

Няколко години Стефка Цанева работи в Пловдив, след завръщането си от Берлин. Тя бе част от екипа, който готвеше града в надпреварата за Европейска столица на културата, а след това се присъедини към дейностите по организиране на ежегодното събитие Нощ Пловдив. През 2017-та, тя заживя в София, като се връща в Пловдив обикновено само по събития, които прави Гьоте-институт или други поводи, свързани с култура и изкуство. Тя е активен млад човек с доста опит и разговаряме с нея за теми като култура, защо у нас липсва качествена критика в тази област и няколко думи за изминалата важна година за Пловдив. И сигурно има защо на моменти разговорът да се овкуси със сарказъм.

Защо е важно да има арт критика, защо липсва и какъв е твоят опит в тази област?

Арт критиката ми е слабо място – да, смятам я за изключително важна и структуроопределяща за арт сцената, но също и измерител за нейното ниво. Мисля обаче, че ние тук сме ужасно далеч от нея – няма почти никакви медии за култура, големите такива отразяват културни събития само ако има скандал, а какво остава за арт критика. Но дори и в силно отеснелите кръгове на онези, които пишат, четат или подлежат на арт критика, има дебат каква трябва или не трябва да бъде тя. Може ли да казваш, ако нещо не ти харесва? Кой може (има право) да се изказва и кой не?

Моето лично виждане е, че арт критиката преди всичко трябва да бъде писана за публиката. Или поне да бъде достъпна и четима и за нея. Особено важно е това тук, където все още обикновеният посетител в изложба със съвременно изкуство възмутено би си казал: „Ама това можех и аз да го направя! Кое му е изкуството?“. Критиката може да продължи диалога между зрителя и изкуството, може да му помогне да намери собствения си път, когато се чувства изгубен. Не казвам, че критиката има задачата да обяснява изкуството – по никой начин. Това, което казвам, че тя може да помогне изкуството да достигне до повече хора. А истината е, че публиката за съвременно изкуство е плачевно малка.

„Достъпна“ за мен означава още, че и чисто езиково тя трябва да е четима и неакадемична, което често се случва в малкото арт медии у нас. Иначе няма как да очакваме, публиката да се заинтересува и разбере.
Като цяло аз си представям критиката „секси“, четима и субективна. Критиката като едно мнение сред други. Но може би грешно си я представям и в последно време малко отстъпих от това си занимание.

Когато хора като теб се отказват, това не е ли загуба за т.нар. „разговор за култура“, който така или иначе е в някакви странни рамки, от които май трудно се излиза, не е ли загуба и за хората, които искат да се ориентират в това, което се случва? Аз лично с интерес следях твоите статии и се изненадах като разбрах, че повече няма да се занимаваш с арт критика.

Това си е мое лично решение, но не съм полагала клетва с подпис с кръв. Това, което ме вълнува в момента дори не е толкова арт критиката, а по-общо как разговаряме за културата като цяло. Миналата година се нагледахме и начетохме на страхотни скандали покрай Пловдив 2019, участието на България на Венецианското биенале и фалшивите картини в „Структура“. Трудно ми е да го формулирам. Не бяха ожесточени дискусии. Беше си бойно поле, на което прелитаха какви ли не обвинения, обиди и конспиративни теории.

Но едва ли в културата е по-различно от останалите сфери на публицистиката. Информационната култура и начинът ни на приемане и смилане на информация тотално се промениха в последните години – социалните мрежи, фалшивите новини, полуистините или алтернативните факти. Няма вече авторитети, няма вече истински новини, всички ни мамят и всичко е лъжа. Може би е така. Но колкото по-мнителни ставаме, толкова по-вероятно е подминем истината. Ето например с ваксините и анти-вакс движението. Или движението, което твърди, че Земята е плоска. Съвсем буквално и съвсем наистина това са движения с хиляди последователи. Днес, през 2020 г. И всичко започва именно от грешни факти, на които някой е повярвал и след това вече е бил твърде мнителен, за да повярва на верните.

Но това е вече съвсем далеч от изкуството. Това, което исках да кажа, е, че дебатът изобщо за говоренето ни за култура ми се струва в момента по-важен от силно специализирания въпрос за арт критиката (а може и просто да ми се струва изгубена кауза, знам ли…).

Но ако търсим във всяко зло и добро – ето, че арт скандалите влязоха в „Пик“. Доживяхме това мощно машинище за лъжи да се задейства не за друго, а за култура, за съвременно изкуство! Беше грозно и ужасно, но може би все пак е знак, че съвременното изкуство започва да заема по-важно място.

Твоята работа във фондация Пловдив 2019 беше преди спечелването на кандидатурата, но със сигурност има какво да ни кажеш относно изминалата година. Какво най-силно ти направи впечатление от нея в контекста на ЕСК? Какво те радва, какво не се случи?

Отново езикът, с който се говореше за инициатива. Много се говореше както не прави „Пловдив 2019“, но  много малко за това какво всъщност прави и се случва. Някакъв странен вид обсесивно-компулсивно разстройство, в което си свръх фокусиран върху едно и нищо не може да те откъсне от него, за да видиш другото. Не казвам, че не е имало проблеми. А че не може да се предъвква кой колко пари получава, но да не се говори кой какво прави с тях. В общи линии дебатът за ЕСК според мен си беше изцяло финансов, политически и междуособнически и далеч не толкова културен.

И ако се върна на примера с анти-вакс движението и плоската земя – струва ми се, че се случи така и с Пловдив 2019: много хора от самото начало решиха, че всичко е и трябва да бъде провал и никога не можаха да се разубедят от това. Многократно чух и четох коментари как това или онова не се е случило. Не е имало проекти и събития в Столипиното, не е имало изложби или нещо друго. Но всъщност имаше и много неща се случиха. Разбира се, не всички проекти са били за масова аудитория, не трябва и да бъдат, може би някои не са били комуникирани по най-добрия начин, но имаше. И пак се връщам на това, с което започнах – разговорът  според мен не беше за културното съдържание или художествена стойност. Беше за административните и организационни проблеми, за липсите или опасенията, но не и за самата култура.

А и какво си мислим ние всъщност? Че ще дойде ЕСК и ще реши всички проблеми? Проблемите не са само в общината или Пловдив 2019, а са в нас – в хората.

Бях на една презентация на Снежана Кръстева, която прави мониторинга на „Пловдив 2019“. И нещо, което каза тя, ми се запамети – има стойности на насищане, не можем да очакваме, че туризмът, културните събития, посетителите или легловата база безкрайно ще растат. Няма как просто. В много отношения според мен Пловдив (2019) си преизпълни зададените задачи. Това е друг град в сравнение с преди пет години.

Като цяло не мога да изразя кой знае какво мнение за Пловдив – нямам нито пловдивско местожителство, нито ми е място на раждане по лична карта. Но според мен инициативата изпълни каквото можа и наистина трансформира града. Това наистина не е градът от преди 5-6 години. Преди колко често хората се вдигаха веднъж, два пъти, десет пъти на година от София или Бургас да отидат в Пловдив за фестивал или друго културно събитие?

Е, можеше все пак да извикат Кристо да направи плаващи кейове по Марица или да реши всички проблеми на обществото и да донесе световен мир. Но какво да се прави…

Но да си кажа и аз нещо негативно де. Според мен най-лошото през 2019 не беше кулата на откриването или драматичният факт, че не е имало достатъчно артисти с акт за раждане, издаден в Пловдив, а скандалът с т.нар. гей изложба. Чудна дебилщина на партиотите-воини за опазване на българщината, която посрами гради (за справка: The Guardian). Но за това поне „Пловдив 2019“ не са виновни.

Възможно ли е да се направи съпоставка между културния живот в Пловдив и в София?

Хората много обичат числа. Ако сравним населението, бюджета, броя културни (в това число и национални) институции с броя културни събития, мисля, че Пловдив ще бие. Но все пак за мен лично София е мястото, но всеки си знае.

Какви са дейностите накратко, с които се занимаваш в момента и кое ни носи най-голямо удовлетворение?

Програмата на Гьоте-институт, която може да се види на сайта ни. Особено внимание бих обърнала на изложбите в галерията ни. На 7.02. ни предстои откриването на годишната ни изложба с млади автори „Арт старт“, което е едно от най-вълнуващите неща, с които се занимавам всяка година. Адски е освежаващо и вдъхновяващо. Планираме още доста различни проекти – например за нова драматургия, политическо  изкуство, арт образование и много други. През септември ще сме отново в Пловдив с едно мобилно кино на колела за неми филми с музика на живо. Надявам се обаче и преди това да имам поводи да се връщам в Пловдив.

Липсва ли ти града с нещо и … би ли се завърнала тук отново?

Честно казано, не, не ми липсва и не мисля, че бих се върнала. Но това си е личен избор и не е коментар за града като цяло.