Изложбата Изкуство от Германия: Прекрасни творби, които малко хора ще разберат

Представяне на творби съвременно изкуство без обяснения за контекста единствено ще отблъсне публиката

Изложбата – със сгрешени, липсващи и понякога неразбираеми етикети ще остане неразбрана на моменти

Теодор Караколев

„Пътуване по света. Изкуство от Германия“ може да бъде един от най-запомнящите се моменти в програмата на Пловдив като Европейска столица на културата. Макар и не съвсем нова изложба, при това пътуваща, тя пристига под тепетата с уникални произведения на изкуството и голям списък от водещи имена в арт-сцената на XX век. Безспорно е – срещата с имена, като Йозеф Бойс, Герхард Рихтер, Хана Хьох и други е нещо, което рядко се случва не само в Пловдив, а изобщо в България.

Колекцията на немският институт ifa е специфична с начина си на колекциониране на творби, като не винаги там попадат най-известните и представителни работи на даден артист, но от друга страна показват и един по-различен поглед към дадения творец. Това, все пак, е по-скоро страничен въпрос, който, вероятно, не вълнува повечето посетители на изложбата, решили да обогатят познанията или усещанията си за съвременното изкуство – или пък, не дай си Боже, да се впуснат за пръв път в дебрите на този тип творчество.

Действително десетки са световноизвестните артисти, като някои от изложените работи също са популярни по целия свят. Разочароващото в случая е, че за голяма част от публиката – дори по-просветената част – те ще бъдат подминати, а за много от другите трябва да се постараят изключително много, за да ги разберат или разпознаят.

Да започнем от проблемите за по-тясно специализираната публика. Тази изложба – също като почти всички останали подобни у нас, с малки изключения, но като цяло практика в Пловдив – е без екип. Единственото, което знаем за нея е от краткия текст на входа на двете изложбени пространства.

Кой е създал, подбрал, курирал и прочее творбите, е неизвестен факт за регулярния посетител – в най-добрия случай ще попадне на имената на двамата куратори на пътуващата изложба Матиас Флюге и Матиас Винцен. Дали те са правили конкретната подредба, има ли ли са партньори в Пловдив, има ли преводач, има ли дизайнер и прочее детайли не са споменати никъде, или ако са, е нужно сериозно търсене, за да се открият.

Обичайно изложбите имат голям списък с целия екип, работил по изложбата, създал споменатите по-горе неща: от фундаменталните, като подредба, до на пръв поглед по-маловажните, но всъщност съществени – като дизайн, превод и прочее. Най-малкото, това показва уважение към екипа, работил по изложбата. Защо това продължава упорито да не се случва с почти всички пловдивски изложби, остава непонятно.

Поради липса на каквито и да е обяснения, коментари, относно идеята за подредба по един или друг начин са излишни, тъй като това би било изцяло гадаене. Някои творби, като например видео инсталацията на входа на галерията на „Гладстон“, събрана между стълбите, и през голяма част от деня – с наполовина осветени монитори, които правят наблюдаването им невъзможно, обаче са твърде неподходящи, за да се търси действителна логика – поне у конкретните няколко, по-странно подредени творби.

За редовия посетител обаче проблемите са повече. Хората, които не са прочели няколко книги за съвременно изкуство, за Германия след Втората световна война и да познават детайлно историята, културата и географията на държавата, може да се окажат в неудобна ситуация в много моменти. А съвременното изкуство е изключително контекстуално – често творбите коментират даден локален феномен, дадена тема, критикуват дадени действия, които, ако не са обяснени, ще бъдат подминати с обичайният коментар: „Ха, това ли е съвременно изкуство, това и аз мога да го направя“.

Контекстът, всъщност, понякога е обяснен на самите творби, но тъй като е на немски език, ако не го познавате, или не сте дошли на изложбата с речник, отново ще останете разочарован от съвременното изкуство посетител.

Такива, са например работите на Клаус Щек и Манфред Буцман – подредени един до друг, вероятно заради близкия им стил и дух. Описанието на надписите обаче не помага по никакъв начин: тъй като не е означено кое заглавие към коя творба се отнася, може просто да се лутате из работите, без никаква идея кое какво е, как се казва, и кой е неговият автор. На практика надписите са напълно излишни (това необясняване на кой надпис към коя творба се отнася е практика в цялата изложба, но повече – по-надолу).

Липсата на превод тук също е съществена за факта, че потенциално интересни творби ще бъдат подминати – и биват подминавани – от публиката. Затова ще ги обясня.

Работите на Клаус Щек са централната на горния ред, дясната на горния ред и централната на долния ред. Той е един от най-провокативните немски артисти, като неведнъж е бил и съден за свои творения. В случая показаните работи са по-скоро общо социални коментари. Две от показаните творби са преработки на работи от Албрехт Дюрер – легендарен за немската култура творец, чиито отпечатъци са известни на практически всеки немец.

Двете творби са майката на художника и ръцете, събрани в молитва. Дори да не ви интересува темата на съвременното изкуство за преработка на стари творби, коментарите във, върху, над тях и прочее, работата пак може да ви е интересна. Коментарът, който Щек слага – на немски език, непреведен – е „Бихте ли приютили у вас тази жена?“. По днешните – а вероятно и по стандартите на XVI век – жената е по-скоро непривлекателна, дори плашеща. Очевидна е провокацията – това е нечия майка, при това майка на успешен, световноизвестен артист, достоен човек – но тя е грозна и страшна… бихте ли ѝ дали подслон, ако има нужда? Нищо от тази артистична загадка, обаче няма да бъде разбрано от масовата публика – първо тези, които не знаят немски език и после от тези, които не знаят конкретната история на конкретната дюрерова гравюра.

Привързаните в молитва ръце са някак по-очевидна критика срещу религията. Централната работа долу – „Срещу замърсяването на света има АЯКС“ се нуждае от коментар. В нея е вмъкната малка снимка от интериора на затвор с коментар „Почистете дома си, за да се чувствате по-добре“. Разбира се, преводът не винаги може да предава цялата конотация от оригиналния език, но това без нужното обяснение за връзката Schmutz – „мръсотия“ със затворниците, работата остава просто някакви думи върху пейзаж или… нещо, което повечето хора ще кажат „Това ли е съвременно изкуство? Това и аз мога да го направя“. Поне заглавието на работата донякъде е преведено на надписа, но пък изисква детективски усилия да разберете кой надпис към коя работа се отнася.

Работите на Манфред Буцман – двете в ляво и едната долу в дясно – също са интересни и със социален коментар. Zum Beispiel – или в превод „Например“ е обяснено с очевидното „Автомат в кошчето за хартиени отпадъци“, поне да успеем да разберем заглавието към коя работа се отнася. „Извършеното през деня“ и „Няма място за дървета“ са екологични коментари, които също могат да останат незабелязани. „Kein Platz für Bäume“ е критика срещу липсващите в градска среда дървета – и конкретно срещу важната за Берлин улица Шьонхаузер, където зеленината е изместена от табели, лампи, реклами и др. подобни. И, ако тази работа е малко по-очевидна, то „Tagesleistung“ се нуждае от задължителния си превод – „Извършеното през деня“, за който обаче няма как да разберете, ако разчитате само на надписите на изложбата. На плаката са 25 животни, 24 от които задраскани с тебешир, с коментар: „На всеки час, на земята един животински вид или едно растение престава да съществува“.

Естествено, не е нужно всяка работа да бъде придружавана с дълъг и обяснителен кураторски текст. Няма смисъл от детайлно съпътствани обяснения за контекста, проблемите със затворите в Източна или Западна Германия, политическата активност на Щек и прочее. Но минимумът кратко усилие е поне подредбата на надписите да спомага на посетителя да разбере коя работа коя е. А в случая, те са подредени напълно произволно.

На съседната стена на първия етаж на галерия „Капана“ (Детмаг) са и част от работите на едно от най-големите имена: Йозеф Бойс. Отново, част от тях са свързани с легендарни негови творби, документация от тях или от неговия личен живот. Надписите за всички творби на Бойс обаче са на едно място. Може да се срещнете с работата „Не знам какво е уикенд“ на постамент в средата на голямото изложбено пространство и няма никакъв начин да разберете чии са тази книга на Кант („Критика на чистия разум“) и соев сос, и какво търсят там. Да, има надпис, но той е на 15-ина метра през няколко работи и освен, ако в действителност не сте чели книги за Бойс, няма как да разберете, че това е тя – но пък, ако сте, няма да ви трябва. Дори да откриете, че тези надписи отговарят за цялата колекция работи на Йозеф Бойс, събирането им на едно място също е неадекватно, тъй като ще ви се налага постоянно да притичвате по 5-6 метра от някоя работа, до нейното заглавие.

Дори събраните на едно място творби, които очевидно са на даден автор, нямат ясно обяснение. Шестте творби на Хана Хьох на същия етаж са придружени с шест заглавия, без да имаме никаква представа кое заглавие към коя творба се отнася. Ако толкова не е важно как пък се казват, можеше изобщо да не слагат надписите.

Има и други интересни случаи. Другото световноизвестно име – Герхард Рихтер – има пет подредени творби на втория етаж на галерия „Капана“. Необяснимо защо, надписът към неговия кът съдържа само 4 заглавия. Една от творбите не е достатъчно достойна да има собствено заглавие – но така или иначе и сред останалите 4 не знаем коя коя е.

Колекцията фотографии на гениалния Арно Фишер съдържа 6 снимки – 4 от Източна Германия и 2 от Западна Германия (с тези заглавия). По никакъв начин, обаче, не става ясно коя от фотографиите към кое заглавие е – одобрявам идеята изкуството от двете Германии да се подрежда успоредно и заедно, като част от едно развитие, но все пак всяка работа си има заглавие и смисъл. Други велики фотографии – на Зибил Бергеман – са серия, представени в случая коректно с един надпис (тъй като са серия). Кратко обяснение, обаче, може би щеше да бъде полезно. Фотографиите изглеждат като процес на събаряне и премахване на паметници (една от тях е използвана за водеща за самата изложба). Всъщност това, което Бергеман е документирала е издигане и поставяне на нови паметници на комунистически герои. Силата на точно този парадокс и нейният гениален подход обаче тотално се губи без съвсем краткото и ненатрапващо обяснение, което можеше да се появи на надписа към творбите ѝ.

Също на втория етаж е представена и, вероятно, серия творби на Зигмар Полке – друго легендарно име в немското изкуство. Дали 4-те представени работи се отнасят точно към този надпис, съседен на тях, обаче не  е много ясно, тъй като на надписа е посочена една година, а самите работи, съвсем видимо, са подписани с друга година. И все пак, такива технически грешки се случват, и са по-оправдани от липсата на старание в предходните работи творбата да бъде добре обяснена. Или поне, минималното, да бъде ясно кой надпис за коя творба се отнася.

Другото чисто ново пространство – изложбената зала на „Гладстон“ също е със своите недостатъци в подредбата. Още една от първите работи, които може да видите – провокиращите фотографии на Волфганг Тилманс, може да ви учуди, но не заради самата работа, а отново – поради факта, че има 5 надписа, а срещу вас стоят 6 творби.

Отново част от скулптурните творби, които не са на стената, а по средата на пространството, са с неадекватно поставени табели – на произволно място на стената. Така скулптурите на Катарина Фрич може да останат напълно анонимни за невнимателния зрител – също както и работата на Нам Джун Пайк в галерия „Капана“, чиито надпис също е на произволно, спрямо творбата, място. Надписите за работата на Катарина Фрич над климатик може да се оставят без коментар.

Самото поставяне на работите също понякога е странно – инсталацията на Елзе Габриел от напълно необичайни за изкуството (не и за съвременното, разбира се) предмети, като работещ вентилатор и поставена на метална пръчка кърпичка е съвсем легитимна творба. Поставена между пожарогасител, табелка за пожарогасител и червена пожаробезопасна кутия, ни кара да си мислим дали и те не са част от работата? Съвременно изкуство, все пак.

Със сигурност предизвикателствата пред екипа са били много – именно новата, но не съвсем перфектна, изложбена зала на „Гладстон“ е провокирала доста анонимния иначе екип и двамата основни куратори от Германия. В двете изложбени пространства са подредени чудесни творби от втората половина на XX век и без значение какво ви е отношението към съвременното изкуство, посещението е задължително.

В не един и два случая обаче, изложбата е подредена по такъв начин, че по-скоро ще ви накара да се зачудите какво изобщо е „съвременно изкуство“, защо е толкова повърхностно (а то не е), защо е толкова неразбираемо (а то не е), и че ние също, можем да направим такива творби, като, например, Йозеф Бойс (а ние не можем).

Посещението си заслужава. Но отидете с речник.