Правото на Съюза допуска национална правна уредба, която предвижда, че всеки собственик на апартамент в сграда в режим на етажна собственост е длъжен да участва в разходите за отопление на общите части
В решение ЕВН България Топлофикация (C-708/17 и C-725/17), постановено на 5декември 2019г., Съдът разглежда съвместимостта с правото на Съюза на национална правна уредба в областта на топлоснабдяването и приема, че Директива 2011/83 за правата на потребителите1и Директива 2005/29 за нелоялните търговски практики2допускат национална правна уредба, която задължава собствениците на апартамент в сграда—етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент.
По отношение на същата правна уредба Съдът постановява и че Директиви 2006/323и 2012/274за енергийната ефективност допускат сметките за тази топлоенергия да се изготвят за всеки собственик на апартамент в сграда в режим на етажна собственост пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент. Споровете в главните производства се водят във връзка с два иска срещу собственици на имоти в сгради в режим на етажна собственост да заплатят сметките си за топлинна енергия за сградната инсталация и общите части, което те отказват да направят. Всъщност те изтъкват, че макар сградата им да е топлоснабдена от система за централно отопление въз основа на договор за доставка, сключен между етажната собственост и доставчика на топлинна енергия, самите те не са давали индивидуално съгласие да получават централно отопление и не го използват в своя апартамент.
Най-напред Съдът се спира на тълкуването на понятието „потребител“ по смисъла на Директива 2011/835и постановява, че това понятие обхваща, в качеството им на клиенти на доставчик на енергия, собствениците и титулярите на вещно право на ползване в сграда етажна собственост, присъединена към системаза централно отопление, доколкото те са физически лица, които не са заети с осъществяването на стопанска или търговска дейност по занятие.
Оттам Съдът стига до извода, че обсъжданите в главните производства договори за доставка на централно отопление попадат в категорията на договорите, сключени между търговци и потребители по смисъла на член3, параграф1 от Директива 2011/83.
По-нататък Съдът изяснява понятието „непоръчана доставка“ на стока по смисъла на член27 от Директива 2011/83, като посочва, че подаването на топлинна енергия за сградната инсталация, а оттам и за общите части на сграда—етажна собственост, което се извършва вследствие на взето от етажната собственост решение за присъединяване на сградата към централното отопление в съответствие с националното право, не представлява непоръчана доставка на централно отопление. Накрая Съдът се произнася относно метода за фактуриране на топлинната енергия в сградите—етажна собственост. Така той отбелязва, че съгласно Директива 2006/326държавите членки гарантират, че при крайните потребители в частност на електроенергия и централно топлоснабдяване ще се осигуряват индивидуални измервателни уреди, които точно отчитат реално консумираното количество енергия от крайния потребител, когато това е технически осъществимо. Според Съда обаче изглежда почти немислимо да може изцяло да се индивидуализират сметките за отопление в сгради—етажна собственост, особено що се отнася до сградната инсталация и общите части, като се има предвид, че апартаментите в такивасгради не са топлинно независими, тъй като топлината циркулира между отопляваните и по-малко отопляваните или съвсем неотопляваните помещения. При тези условия Съдът заключава, че предвид широката свобода на действие, с която разполагат държавите членки при определянето на метода за изчисляване на потребената топлинна енергия в сградите—етажна собственост, Директиви 2006/32 и 2012/27 допускат топлоенергията, отдадена от сградната инсталация, да се изчислява пропорционално на отопляемия обем на всеки апартамент.
