Неколцина у нас са хората, които могат да си позволят да се грижат за добрия вкус. Всички те имат нужда от подкрепа и тя може да дойде от държавата, която събира нашите данъци, казва именитият поет и преводач
Славена Шекерлетова, КАПАНА.БГ
В началото на декември в Пловдив се състоя премиера на книгата „Дордето слънцето се пръсне“ на Дилан Томас в превод на Александър Шурбанов. Издател е Манол Пейков, Жанет-45.
Александър Шурбанов е автор на 11 поетични и 7 есеистични книги, както и на голям брой литературоведски изследвания, публикувани у нас и в чужбина. Носител е на редица награди за цялостен принос към българската литература и култура: „Христо Г. Данов“, „Почетен Аскеер“, „Гео Милев“, голямата награда на портал „Култура“ за изключителен принос в поетическото и преводаческо изкуство. Поезията му е публикувана на английски, испански, италиански, немски, македонски, хинди, арабски, турски, гръцки. Често е наричан преводача на Шекспир заради големия брой негови текстове, които е превел.
Разговорът с него в Пловдив продължи малко повече от час, като освен за книгата и поезията, за Дилан Томас, Е. Е. Къмингс, Джефри Чосър и други известни американски автори, често се прокрадваше недоволството на преводача спрямо управляващите у нас, които не успяват да подкрепят в достатъчна степен културните събития, инициативи и каузи, които са високо смислени и засягат една по-малка група хора, но именно това са хората, които няма да слушат чалга и ще отидат на симфоничен концерт, например, и по думите на Шурбанов точно към тази група трябва да са насочени усилията, тя трябва да се разширява, но за това са нужни средства и много повече внимание.
По думите на Шурбанов не може високата култура на една страна да се крепи изцяло на пазара. „Няма такъв начин. У нас държавата е оставила културата, затова тя е в много „шаткаво“ състояние. Държавата има тази длъжност да подкрепя оная култура, за която има малко потребители, нo това не значи, че е излишна. За нея има малко хора, но този кръг трябва да се разширява. При централизираната държава, която беше до 1989-та година, имаше една илюзия, че целият народ трябва да се издигне до високата култура, затова ние ще му показваме кое е лошо и кое е хубавото. Когато рухна тази система изведнъж се оказа, че този народ не е бил научен. Той веднага се втурна към най-ниското. Какво е станало? Ние сме били лъгани и всичко това е било издигано със сизифовски усилия до върха и накрая камъкът се търкулна надолу веднага, щом се освободи. Няма общество, в което всички да имат еднакво рафиниран вкус и не бива да си правим илюзии, че някога ще има. Един се интересува от чалга, друг слуша Бах. Само, че да не се подава храна само на най-разпространения вкус, за който не трябва особено възпитание и образование. Сега е така. Неколцина у нас са хората, които могат да си позволят да се грижат за добрия вкус. Всички те имат нужда от подкрепа и тя може да дойде от държавата, която събира нашите данъци. Част от тези пари могат да се дават за това много важно нещо, да се поддържа този кръг от хора, които имат нужда от висока култура и този кръг да се разширява“.
Издателят Манол Пейков посочи, че културата е въпрос и на придобит вкус. „Липсва елементът на социална отговорност и в медиите, и в големите бизнеси у нас. Това, че държавата е учила по време на комунизма, че е майка хранилка е оказало влияние. Аз смятам, че сега пък е прекалено крайно махалото в пазарна насока. Има неща, които задължително като образование, култура, медицинското обслужване, държавата трябва да се грижи за тях по възможно най-добрия начин. Но съществува и друг проблем. Хората не са привикнали, както тези в Америка, на култура на дарителство. Тук хем имитираме американския модел на пазарна доминация, но отсъства личният ангажимент на човека. Малко сме никъде – нито там, нито тук. Искаме най-доброто, получаваме най-лошото“.
Преводачът добави, че личната инициатива е нещо много важно, но тя у нас в продължение на десетилетия е била убивана, защото държавата бе иззела всичко, включително добротворството. „Ти може да бъдеш организиран от държавата, но тя не очаква от теб да поемаш инициативата. Когато 4-5 десетилетия се създава такъв манталитет, той трудно се променя. Вече има наченки, но у нас хората с пари рядко биха помогнали на културата, за съжаление“.
Александър Шурбанов не скри опасенията си относно начина, по който говорим днес българския език: „За мен едно от най-страшните престъпления, което се извършва в момента е погубването на българския език и ние всички участваме в това. Пуснете телевизора – ужасяващо. Никой не може да оформи едно изречение – политици, парламентаристи, журналисти, публицисти, специалисти в най-различни области на науката. Чуйте ги как говорят български език. Няма един човек, който да знае какъв предлог се полага в даден момент, за да се свържат две думи. Най-разпространен е предлогът „към“, ако знаете него, друг не ви трябва. Това е една болка, която усещам, че почва да ме прави налудничав. Навсякъде споделям тази си болка. Българският език никога не е бил толкова разклатен в основите си, може би и поради наличието на медии, особено електронни. От фейсбук се пазя, но в интернет е още по-лошо. Някой може да каже: „А толкова ли е важно, нали се разбираме?“. Не, не се разбираме, когато езикът е ръждясал, то не се разбираме“.
