Дългата история на Къщата на Драган Калофереца, или другата Куюмджиева къща

Драган Калофереца умира десетилетия преди създаването на къщата

Иван Куюмджиоглу, построил шедьовъра „къща на Драган Калофереца“ – е дал пари на брат си за издигането на днешния Етнографски музей, или Аргир Куюмджиевата къща

Теодор Караколев

Сградата, известна като „Къщата на Драган Калофереца“, попадна в последните дни в медиите – с откритите при проверка стенописи, при проверка от районното кметство. Къщата е в лошо състояние, а неясната ѝ собственост и странното, понякога, поведение на Министерство на културата и Националния институт за паметници на културата будят притеснение какво ще е нейното бъдеще. Интересът към нея, разбира се, е провокиран от нейното минало – което е изключително интересно.

Откритите стенописи не са изненада – дълги години там се помещава Националния институт за паметници на културата, за което дори и до днес напомня остатък от надпис над входа към улицата. Преди да бъде национализирана и използвана за целите на културата тя е била собственост на наследници на предходните си собственици и не в много добро състояние. Към края на 50-те, началото на 60-те години, когато Христо Пеев и Емил Момиров завършват знаменитата книга „Пловдивската къща през Възраждането“, къщата е в много лошо състояние. В последствие тя е реставрирана, за да добие сегашния си вид – на места си личат бетонните укрепвания по подпорите ѝ, други части от сградата пък са напълно автентични.

Началото на историята на това място, поне що се отнася до това как го възприемаме днес, започва преди малко повече от 200 години. Името, с което днес наричаме къщата, всъщност не е най-правилното. Драган Калофереца единствено притежава имотът, на който по-късно ще се построи днешната къща. Той живее в края на XVIII и началото на XIX век по времето на пловдивския митрополит Кирил, който умира през 1808 година. Ако се доверим на сведенията на Константин Моравенов, който разказва за сблъсъците между Драган и митрополит Кирил, то първият би трябвало да е живял именно в началото на XIX век. Драган Калофереца се е борил с помощта на еснафа си срещу богати изедници гъркомани, „челебии“, но фанариотският владика е успял да го изгони, разказва Моравенов.

Самият Драган Калофереца е бил богат абаджия и търговец. Пътувал е по цялата Османска империя. Оставя богато завещание, което остава надолу по поколенията за една от наследничките му по женска линия. Така стигаме до времето на построяване на сегашната къща. За тази жена се жени хаджи Иван Куюмджиоглу. Също богат търговец, той взема този имот като зестра. Печели много добре, като също пътува по цялата Османска империя и извън нея. Преживява своите добри и лоши моменти. Моравенов го описва като прост и невеж човек, но богат и добър.

С богатството и добрината си Иван Куюмджиоглу помага на своите братя – помага за сватбите на дъщерите на единия си брат Никола, а дава огромен заем от стотици хиляди грошове на другия си брат Аргир. Именно този брат е доста известен, макар и да няма успешна бизнес кариера. Къщата на Аргир Куюмджиоглу, построена през 1847 година, е издигната именно със заема от брат му Иван. Днес там е Етнографския музей.

Самият Иван строи своята къща след това – в периода 1848-50 година. Това е „една от най-съвършените къщи“ по своята архитектура, пише арх. Христо Пеев. Фасадата ѝ всъщност не е към улицата, а към двора и днес трудно се вижда от високия зид. Входът е с красив портик с дървени колони. Има висок сутерен.

През 1854 година са построени и няколко помощни сгради в двора – мааза (склад) и баня. Има надпис за издигането им със съответната година. Малко по-рано е изградена и чешма, която днес обаче е в двора на къща-музей „Клианти“, преместена там в някъв момент. На чешмата са изписани инициалите на Иван Куюмджиоглу и годината 1847. Съдбата на тази чешма е откритие на екипа на фейсбук страницата „Архитектурата на Възрожденския Филипопол“. След смъртта на Иван Куюмджиоглу неговия бизнес поема синът му Костаки, който също се справя добре, макар и също със своите успехи и спадове.

След това сградата следва общата съдба на сградите в Старинен Пловдив. В годините след Освобождението градът премества своя икономически център в низината. Трихълмието става бедна част на града, а така сградите вече не се поддържат достатъчно добре и започват да се разпадат. Така, докато там не се настанява НИНКН.