„Дупката“: Между крайностите

Огромният интерес и активното гражданско участие в обществени обсъждания в Пловдив вече става практика, а не „новина“

Похвално е решението на инвеститора да представи на обсъждане проекта си пред обществеността, но ПУП-а е прегоратив на общината и решението е общо

Двете поредни обществени обсъждания в Пловдив – за бъдещето на Небет тепе и Източната порта в понеделник, и това за археологическия обект „Музея“ (известно на всички, като „Дупката“ до Понеделник пазара) – преминаха при огромен интерес от обществеността. Тесни и широки специалисти, археолози, архитекти, историци, редови граждани бяха изпълнили залата на общинския съвет, насядали дори по земята. В известен смисъл можем да кажем, че залата на Общинския съвет вече е тясна да приеме интересуващите се от този тип обсъждания граждани. Огромният интерес – при това и в двата случая в работно време, в работни дни – вече не е изненада, а практика.

След като преди половин десетилетие обсъждането на проекта на арх. Фърков за надстрояване на Небет тепе бе историческо, когато едно уж проформа представяне на готов и чакащ старт проект бе преобърнато с главата надолу от гражданскат активност, днес тези неща вече не са „новина“ или някакво неочаквано събитие. Все пак е важно да се отбележи тенденцията. Особено интересно бе днес: макар и фактически да се обсъждаше промяната на подробния устройствен план, в действителност изказванията и целият дебат се оформия около конкретния инвестиционен проект на Димитър Георгиев за известната на всички ни „дупка“.

Самият факт, че частен инвеститор представя на обществено обсъждане своя проект, е неочакван и похвален – и това бе отбелязано от много от изказалите се специалисти, независимо от конкретното им мнение за проекта, сред които арх. Антоанета Топалова и арх. Жана Джугаланова. Въпреки множеството критични мнения за решението за археологията, или за идеите за височина на строителството (по същество: двата основни проблемни момента в проекта), всички се обединиха около похвалите за публичното представяне на частен проект от обществена значимост – при това в такъв ранен етап.

Все пак е важно да се отбележи друго. В случая на обсъждане се поставя промяна в подробния устройствен план (ПУП). Всъщност тази промяна не зависи по никакъв начин от частния инвеститор – тя е свързана с решение на Общинския съвет. Действително ранното представяне на идеите и личното присъствие на Димитър Георгиев заслужава похвали, но обсъждането на ПУП-а е свързано с решение именно на местния парламент – тъй като промените на законодателната рамка не са въпрос на частните идеи на нито един инвеститор. Едно такова обсъждане би трябвало да се организира именно от местния парламент, местен законодател, и по възможност – на него да присъстват общинските съветници. И всъщност, сред множеството не се забелязаха много от тях, а думата взеха трима: Слави Георгиев, който се изказа по въпрос, свързан по-скоро със собствеността на имота, а не с неговата функция; Веселина Александрова и Веселка Христамян от Демокатична България, които се поинтересуваха как би се използвал имотът след реализация на инвестицията.

Положителна тенденция в цялото обсъждане бе – колкото и парадоксално да звучи – фактът, че се изказаха множество и различни мнения. Въпреки това, дискусията премина възпитано, с аргументирани мнения и позиции от всички възможни страни. Макар, че се чуха мнения във всички крайности по теми, които нямаха общо с темата: от това, че имотът трябва да се откупи от общината, иначе нямало как да бъде обществено достъпен; до това, че нещастният инвеститор трябвало да търпи 7 години археолози да му чоплят в собствеността, почти всички изказвания бяха в рамките на доброто възпитание, добре аргументирани и премерени.

Темата за собствеността бе, според мен, излишно акцентирана. Темата на общественото обсъждане бе промяна в ПУП-а на имота, тоест устройствения план, с който абсолютно всеки собственик трябва да се съобразява. Ако ПУП-ът забранява строителство над 10 метра, то няма значение, дали собственик е частно лице, общината или държавата, то този ПУП трябва да се спазва. Ако ПУП-ът казва, че там трябва да има зелена площ, то там трябва да има зелена площ, независимо дали собственик е частно лице, община или държава. Такава е законодателната рамка в България днес и всъщност това трябваше да се обсъжда днес.

За щастие и в тази посока имаше аргументирани мнения. Петкана Бакалова дори аргументира (доколкото е възможно в този формат) с цифри възможността един частен музей да се изплати и поддръжа, като контрааргумент срещу редицата желания община Пловдив (разбирай: всички ние данъкоплатци) да откупи огромния имот. В подкрепа на тезата, че откупуване не е нужно, тъй като община и държава имат достатъчно лостове да контролират ценната археология да остане публично достъпна, а височината на сградите – добре оразмерена – без да е нужно откупуване се изказаха и редица други специалисти в залата.

Разбира се, тезата за откупуване има своите аргументи и не е безсмислено да се обсъжда, но конкретно на това обсъждане на 8 януари се пропуснаха някои аргументи: Община Пловдив откупи южната и източната част от Форумия комплекс, но той продължава да пустее. Общината притежава редица други ценни имоти: антични пещи в Цар Симеоновата градина, Кръглата кула до Хисар капия, самото Небет тепе и самата Източна порта, обсъдени ден по-рано, Лапидариума с няколко антични надписа, които се разрушават след всеки дъжд и още куп наследство, което от десетилетия стои пустеещо и разрушаващо се.

В крайна сметка основният дебат трябва да се конкретизира в две направления: На първо време какво трябва да направим с археологията под обекта? Едни от последните изказвания на арх. Жана Джугаланова и на арх. Петър Петров дадоха добра насока и посочиха основна грешка в обсъждането. А именно, че сме поставили каруцата пред коня. Преди да има ясно становище кои части от археологическия обект са най-ценни като експозиционна стойност, и къде може да има инвестиционни намеси, няма какво да се обсъжда.

Оставянето на целия обект „Музея“ на произвола на метеорологичните условия е абсурдно и, за щастие, тази идея се отхвърля тотално. Идеята археологията да бъде скрита със стъкло и опазена от времето бе приета умерено добре. Важни, обаче, са детайлите. Както се изказаха много от архитектите, няма яснота как точно тази археология ще е достъпна – не е ясно както физически, така и визуалният достъп до нея. Цитираха се различни отвори от тротоара и от други места, но не се разбра какво ще се вижда, доколко този достъп ще е денонощен, свободен, безплатен, публичен и т.н.

Въпросът с археологията трябва да тръгне именно от позицията на по-ценните срещу по-маловажни места в обекта. Археолог Жени Танкова се изказа, че за нея всички части са важни – и вероятно, за себе си, е права, чувствайки, като проучвател, обекта като „свой“. Но в световната практика такива решения се вземат постоянно и именно тук е ролята на институциите – най-вече различните структури към Министерство на културата, които да дадат становище къде може да има намеси и къде – не. Преди това становище, лаиците няма смисъл да коментираме нищо.

Второто направление в дебата е относно урбанистичното решение и най-вече: височината на обекта. Темата е дълга и сложна. От една страна можем да се радваме, че абсурдната идеята за кула и „асансьор“ до тепето (която, за съжаление, забравили, трябваше да си припомим, благодарение на припомнянето от арх. Недевски) вече е в миналото. От друга стана, представяйки днешния проект в сравнение с „асансьора“, днешният изглежда някак по-приемлив, адекватен. А такава манипулация е излишна и смятам, че „не мина“ пред пловдивчани. 15-те метра и на практика пет етажа сгради височина е неприемливо в конкретната ситуация – добре разкритикувано от много от архитектите. Гледната точка от улица „Патриарх Евтимий“ и по бул. „Цар Борис III Обединител“ към Джамбаз тепе трябва да се опази доколкото е възможно. Именно тук трябва да се конкретизира дебатът и обсъдят всички възможни решения.

Покрай всички крайни – и много умерени – мнения, изказването на кметът Здравко Димитров за финал бе безкрайно разочароващо. Патетичните слова, че в Пловдив нямало „дупки“, а „археология“, защото градът бил вечен, са излишни. На фона на пустеещите огромни общински и държавни имоти, това изказване от дългогодишен районен кмет и дългогодишен областен управител са цинични. Факт е, че г-н Димитров е кмет от няколко месеца и конкретно градските проблеми, както и наследените такива, не са негова отговорност.

Патосът, с който кметът нападна всеки гражданин, който бил нарекъл археологически обект „Музея“ (както е официалното му име, което, всъщност кметът така и не използва), бе напълно излишен. Колкото и да съжалява г-н кметът, мястото до Понеделник пазара е известно на всички като „дупката“, а „Музеят на Тракийската култура“ е известен на шепа хора. И всъщност, самото му изказване по никакъв начин не допринесе за дебата – нито за ролята на община и Общински съвет, относно одобрение или отказ за даден ПУП, нито по транспортно-урбанистичните въпроси, които бяха повдигнати от някои от арихтектите, нито по други, свързани теми.

За щастие целият дебат с всичките мнения във всички крайности преобладаваха като едно възпитано градско обсъждане по наболял проблем. И за щастие този дебат не се случва „в 12 без 5“, в последния момент, преди да се вземе решение – а много, много по-рано преди да се направи нещо там. В същото време беше хубаво, че се подчерта друг факт: всеки един сезон, в който обектът стои на произвола на метеорологичните условия е вреден за археологията, и е нужно бързо решение. То трябва да е устойчиво, да не се мисли само за след година или две, каквото също бе подчертано от един от архитектите – но единствената жертва на всяко забавяне са самите археологически артефакти.