Новата ГХГ: Чудесна, но недовършена сграда, хаотична експозиция

Липсваща логика в подредбата, куп пропуски и неточности в надписите и текстове от Уикипедия се набиват на очи в експозицията

Екипът е дружелюбен, ремонтът на сградата е прекрасен, но пък недовършен – пътят за инвалиди е недостъпен от кал и строителни материали

На 15 май 2019 година започна ремонтът на сградата на Постоянната експозиция на Градската художествена галерия – Пловдив. Преди няколко дни тя отново стана достъпна с шумно откриване наново, но какво всъщност има в нея след ремонта за 1,5 млн лева?

Прекрасна реставрация и отлични помещения, недовършени части

Обновената сграда е реставрирана прекрасно. Забележки – или дискусии – по дадени решения могат да се правят, но генерално новата изложбена площ е чудесна, а сградата е запазила и отвън, и отвътре автентичния си почти 150-годишен дух.

Самата сграда отвън изглежда отлично и няма нужда за дебат. Пространството около нея предизвика спорове – големите стълбища донякъде не отговарят на духа на Стария град с неговите малки дворове. Старата ограда на Девическата гимназия бе премахната за парадното стълбище в момента. Според едната гледна точка старият двор трябваше да бъде запазен в съзвучие както с останалите сгради, така и с автентичността. Според другата – тази важна сграда трябва да бъде акцентирана в ансамбъла на Стария град, а вече имаме различни прецеденти през годините с такива големи мащабни пространства, например – стълбището пред катедралния храм „Успение Богородично“. Спорен, за някои, е и материалът от стълбите – повече използване на автентичен камък би се свързал повече с околната среда в архитектурния резерват.

Лошо впечатление прави недовършената част – плавният подход за хора с увреждания от улица „Стоян Чалъков“ към аварийното стълбище. Вероятно там се планира павиране, но в момента този подход е кален, с натрупани строителни материали и стърчащи железа.

Всъщност срокът за изпълнение на ремонта бе 290 дни – малко под 10 месеца. Сградата трябваше да отвори през март 2020 година, преди старта на ковид пандемията. В действителност ремонтът продължи 1066 дни – над три пъти повече. Това огромно забавяне така и не бе обяснено, а никакво „гонене на срокове“ не може да бъде оправдание в случая.

Произволна подредба без никаква логика

Ако пропуските в строителната част можем да ги пренебрегнем, гледайки прекрасната сграда, то в подредбата на експозицията и надписите странностите и бързите необмислени решения са далеч повече. А текстовете са фундаментално важни, когато говорим за музейна (постоянна) експозиция – това е неразривна част от историческия разказ, който тази експозиция предлага.

Единствената частична логика, която може да проследим в трите етажа на експозицията е някаква хронология – игнорирайки партерния етаж (в него, неясно защо, са подредени японски гравюри – чудесно наследство, но защо пловдивската експозиция започва именно с това?), първият е с изкуство от XIX век и първата половина на XX век, вторият – с изкуство от втората половина на XX век, а третият с най-ново, съвременно изкуство. Уж.

Късни творби на Златю Бояджиев са подредени сред рисувани 40 години по-рано работи на Перец, Лавренов и Рилски

Тази подредба обаче не е спазена и творби от различните периоди се появяват напълно хаотично в различните етажи. В коридора на първия етаж има множество работи от 50-те, включително и картина на Васил Бараков от 1972 година. В последното помещение сред ранни творби на пловдивската група – Давид Перец, Владимир Рилски, но също Владимир Димитров – Майстора има и група работи на Златю Бояджиев от неговия втори период – от 60-те и 70-те, без никаква логика със заобикалящите го творби. Е, ако стаята е „пловдивска“ – какво търси там Майстора?

На втория етаж пък редом до работи именно от 60-те и 70-те, неясно защо, се появява картина на Георги Богданов от 1933 година. Няма никаква логика тези картини да се подреждат напълно произволно по етажите – при това без никакви текстове и обяснения за посетителите.

„Циганка“ от Георги Богданов от 1933 година е заобиколена от творби от половин век по-късно

Различните помещения също са подредени без особена логика. По стаите виждаме едни до други пейзажи и портрети, исторически сюжети и алегории, от несвързани никак едни с други автори, творили понякога в различни периоди.

Алегории, исторически сюжети и портрети подредени без логика

Подредбата по размер също понякога е неадекватна. Няколко от най-големите творби в колекцията на ГХГ са подредени в най-тесните помещения: в коридора на първия етаж, където е невъзможно да бъдат обхванати с поглед, както и две огромни платна – на Златю Бояджиев и на Кирил Петров на стълбищата между етажите, където няма как да се погледнат на нивото на очите и посетителят трябва да ги гледа от стъпалата на стълбищата. А това са едни отлични пространства за въвеждащи и информационни текстове или дизайнерски решения, ако изобщо по стълбите и коридорите изобщо се поставят неща.

пловдив градска художествена галерия

Фрапиращи грешки в надписите и „мултимедия“ на ученическо ниво

Най-фрапиращо е отношението към надписите. Картините, просто закачени по стените са прекрасни, но повечето посетители без задълбочен интерес или добро образование по темата няма как да гадаят коя творба на кого е – затова и надписите и техните години са изключително важни. Такива в повечето случаи липсват.

Най-шокиращият е случаят с надпис към картина на Давид Перец, датирана през 1906 година – когато всъщност художникът е новородено бебе.

Безчет са останалите картини, в които годината на създаване е повече или по-малко четима на самото платно, но тя не е извадена на надписа към нея.

Някои от картините – например „Голгота“ на Борис Денев – са монографирани и публикувани с известна година, но също нямат такава на надписа в пловдивския музей на изкуството.

Легендарната „Голгота“ на Борис Денев е рисувана през 1924 година, но това не може да го разберете в галерията

Някои от творбите пък изобщо нямат надпис – като работата на Васил Стоилов на входа на експозицията – сам по себе си станен избор, неясно защо с такъв акцент върху този превъзходен, но нямащ нищо общо с Пловдив, автор.

На фона на тези детински пропуски това, че надписите всъщност са разностилни, на места с текст върху стената, на места на стикери (които сериозните галерии вече не ползват дори за временни изложби, камо ли за постоянна експозиция); това, че текстовете върху стената са на 30-40 см от пода и повечето хора трябва да се навеждат, за да ги четат; това, че някои от стикерите вече се разлепят – всичко това, скандално за една нормална галерия, тук можем да го приемем за бял кахър и дребнотемие.

Аматьорски опит за въвеждане на мултимедия в експозицията са и два екрана, поставени близо до картини на Златю Бояджиев и на Иван Мърквичка. На тях са инсталирани програми, в които можем да прочетем биографията им или да разгледаме творби, които не са в експозицията. Усилието, положено за тези текстове обаче е минимално: текстът за Златю Бояджиев е на практика копи-пейст от статията му в Уикипедия (вече и в средните училища не приемат такива домашни работи, камо ли в храма на изкуството); текстът за Мърквичка е преразказ с копирани изречения от сайта „Българска история“ – bulgarianhistory.org.

Текстът за Златю Бояджиев е копие от уикипедия (https://bg.wikipedia.org/wiki/Златьо_Бояджиев#Биография_и_творчество)

Това са приемливи текстове, без фактологически грешки, но да се представя това в 2022 година като нещо интерактивно, е обида към всеки човек под 60 години със собствен смартфон. Галерията трябва да е уникално място, което да те привлича – да идеш там, защото няма къде другаде да получиш същите преживявания. А не да бъде място, което ти предлага информацията, която намираш при първия клик в гугъл.

Всичко това можеше да бъде избегнато – с по-прозрачно поведение на Градската галерия

Безспорно е, че в ГХГ-Пловдив има превъзходни произведения, много от които са легендарни за цялата история на българското изкуство. Повърхностното и провинциално отношение към тях, обаче, е недопустимо и трябва да бъде поправено час по-скоро. Всички по-дребни и по-големи грешки можеше да бъдат избегнати още преди откриването.

Част от тези неща, разбира се, са дребни неточности. Ясно е, че някой е объркал годината на раждане на Давид Перец с годината на създаване на картината „Из Смолян“. Но от дизайна, през печата, до откриването за българската общественост, някой трябваше да забележи тази грешка и да я поправи. Отварянето на галерията за всеки един пловдивчанин – припомняме, с две години закъснение – трябваше да бъде перфектно и изпипано до последния детайл.

Мънички картини са закачени на 3-4 метра височина и посетителите се измъчват да ги видят

Една разходка на група външни за галерията експерти, както се прави в цивилизованите държави – преди откриването, щеше да открие всички тези неточности. Да припомни на екипа на галерията да сложи надписите на буквално десетките картини в експозицията, датирани, но представени без година; да припомни за монографираните картини; да уточни грешките при надписването на техниките на някои творби. Да проведе дискусия защо миниатюрни работи са поставени на 4 метра височина. Да разбере, евентуално, каква е логиката да не се следва никаква хронология или никаква тематика в почти всички зали. И още куп въпроси, които всеки посетител би си задал, би се зачудил, но не би получил никакъв отговор.

За най-дясната творба на Владимир Димитров – Майстора няма никакъв надпис

И все пак доста от нещата в новата Постоянна експозиция са положителни. Сградата е отлична. Хората са дружелюбни. Работното време е адекватно. Осветлението е добро. Всичко това ще създаде добро впечатление на всеки посетител – но Пловдив ще продължи да има провинциално подредена галерия, която може само да завижда на колегите си в Казанлък, Разград или Кюстендил.

пловдив градска художествена галерия
галерия пловдив гхг
Exit mobile version