Оцелялата през 1943 г. Ивет Анави: Помня, помня всичко!

Еврейската писателка дойде на Паметника на благодарността с жълтата значка, с която са ограничавали правата й преди 8 десетилетия

Трябва да помним. Трябва да говорим. Трябва да знаем. Тъй като днес хората съзнателно забравят, казва 99-годишната Анави

С жълтата значка, която е ограничавала правата на личността й преди близо 8 десетилетия, се появи на днешната церемония за 75 години от спасяването на българските евреи 99-годишната Ивет Анави. Нося я на яката, за да не забравят другите. Аз помня всичко, ама на мнозина паметта май е къса. Въпреки че вече съм малко сляпа, много глуха и беззъба, съм много бъбрива и помнеща, каза за Под тепето еврейската писателка Анави, с която сме ви запознавали през 2014г. А ние допълваме, че и на тези години умът й сече като бръснач.

Спомня си в детайл драматичните дни от 1943г., когато жандармерията тръгнала да събира от адресите им хората от списъците за депортиране към лагерите на смъртта. Но не пожела да се връща към тези дни. Поиска да остане в настоящето. За разказа й от бурята през 43-та четете тук: „Ние не сме спасени, ние оцеляхме!”.

Родена съм в Пловдив на 26 декември, 1919г. Ето тук, на Орта Мезар. И още живея тук, на Орта Мезар. Пазя спомените. И пиша, показва вестник с анотация от последната си книга Ивет Анави. Тя се казва „Кладенец с игла не се копае” и разказва за пловдивските евреи и техните занаяти от началото на ХХв. до наши дни.

Значката е автентична, от онова време е. Запазила съм две такива. Отдолу е черна и е пришита директно за яката, за да не се маха. Шиехме ги като копчета. Малка е, в сравнение със знаците, които евреите са били принудени да носят в други държави. Ние бяхме длъжни на всяка дреха да имаме такава значка. Тази значка свързвам с много, много тежки години. Те започнаха на 26 януари, 1941г., когато в Държавен вестник публикуваха Закона за защита на нацията. Този закон трябва да го четете и днес. За да видите какви гонения, какви забрани бяха. Нямахме право да излизаме, нямахме право да търгуваме, децата нямаха права да учат в училище и т.н. Не се забравя това нещо. Те са тежки спомени. Но трябва да се поддържат, за да не се повтарят. Защото днешното празненство не може да върне времето. Но все пак трябва да говорим. Трябва да знаем. Тъй като днес хората съзнателно забравят. Защото много са практични младите. Не им отърва да помнят. Днес нещо кажат, обещаят, а на другата сутрин не им отърва и казват: Не помня. А аз помня. Аз помня всичко с подробности, каза Ивет Анави пред Паметника на благодарността.