Тоз, който падне на небето, той не умира…

Знакописите на Кольо Карамфилов в личния му Фейсбук профил бяха събрани в книга. Сборникът от мъдрости на покойния маестро ще се казва „Осили” и ще е първата и последна сбирка на художника, в която са компилирани поетичните му текстове, писани през миналата година в социалната мрежа. Заглавието на томчето не е случайно- с този призив Карамфилов даваше начало на забавата и в галерията си U P.A.R.K. и въобще навсякъде. Книгата ще се продава с благотворителна цел. Тя е словесният пейзаж на този невероятно талантлив артист, който и пееше изумително добре.

Ето и някои от поетичните постове на Кольо К. във Фейсбук:

Така и не се научих как се краде синьо от изгрев…

 * * *
Как се правело акварел? Хвърляш си четките в реката и наблюдаваш залеза…

 * * *
Една птица стъпи на невръстната праскова на двора… Счупи едното от трите й клончета… Кво правим, птицо?

 * * *
И това, в което вярвах, се разля по пътя… Подхлъзнах се с усмивка…
 

* * *
Цял ден си играх да оцветявам листата на двора в зелено… И пак падат. Безнадежно е май…
 

* * *
Ако ти подарят ново куче не се чуди, когато старото му каже: „ЛЕГНИ“!

* * *
Докторът ми забрани да ям памук… Правил съм бил сутрин безсмислено количество облаци… Странен човек!
 

* * *
Ще взема да построя дърво…

* * *
Все повече започвам да се чувствам дюнер, като онзи статус: „Ако доближиш дюнер до ухото си, ще чуеш мълчанието на агнетата“…
 

* * *
Дните текат като книга… Без илюстрации! Завършени изречения, без да бъдат погалени… Не съм тъжен, отчитам силата на безтегловността…

* * *
Мама ми купи комин от фабрика… Най-дългия, и сам работи… Взех да правя пушек по поръчка, какъвто такъв… Бъркам дим…
 

* * *
Купувам усмивки от хора, на които им е омръзнало да ги носят…
 

* * *
Понеже не мога да измисля начин, който достойно… Абе продавам мухи!

* * *
Току-що разбрах от статията на психолог, че състоянието, в което се намирам, е било Неавтентичност… Симптомите са верни, но ме нерви самото определение!
 

* * *
Ще трябва да ми кажеш, когато хващаш пътя… Ще трябва да ми се обадиш, когато ям ябълки… Ще трябва да ти се обадя, когато започнат да никнат дървета от изплютите семки… Ще трябва да направя компот от ябълки… И на полето, сред ябълките, ще нарисувам табела, на която ще пише: „ТРЯБВА!“… И ще я запаля…

* * *
Дано да събудим истински, такива каквито сме. Да кажем на човека до себе си, че го обичаме или да го духа… Да си изчистим къщата или да си съберем багажа. Да имаме радостта или смелостта да преживеем един абсолютен и истински ДЕН!!!

* * *
По никое време си мисля за ВРЕМЕТО… Не може да ми върне мириса на пушека във въздуха през зимата, аромата на чушките през есента, докато ритах топка и си лягах с филия топла лютеница… Не може да ми възстанови спечеленозагубените мигове в театъра и киното… Разбичканите нощи, в които се борех с жълтия цвят, по- красив ли е от черния… Не може да ми върне приятелите от облаците… И съвсем загуби, че не може да ми върне реалните неща и хора, които изтървах, понеже не си мислех за него през цялото това ВРЕМЕ!
 

* * *
Знам какво ще сънувам… А не знам утре какво ще правя там!!!
 

* * *
Душата обувки няма… И космосът не й е дреха… Само дето спи по терасите на нашите вълнения…

* * *
Купувам облаци на килограм, и два декара небе над някоя южна родина…
 

* * *
Когато пораснем ще си направим един чисто нов ден…

* * *
Тоз, който падне на небето, той не умира…