Стефан Вълдобрев разтърси Трихълмието с положителна енергия

Анелия Дракова

Концертът на летни сцени "Конюшните на царя" със строг сценарий: саунд чек, футбол, лайф, футбол с дузпи, пътуване към София.  

Стефан Вълдобрев е от хората, които трудно се събират в една професия. Човекът оркестър определя за водеща актьорската си работа, но публиката го познава и като певец, и като автор на музика, и като режисьор. Изключително завладяващ, когато е на сцена, той с лекота повежда зрителя и го пренася в своя свят от красива музика и омайни стихове. Толкова му се отдава да заразява присъстващите със своето настроение, а те да му отвръщат с песни, танци и аплодисменти до почервеняване на дланите.
Артисти като Вълдобрев притежават харизма, която им е дар от Бога. В това за пореден път се увериха всички, които за събота вечер бяха избрали летни сцени "Конюшните на царя", където в продължение на два часа се радваха на любимите си песни, разтърсващите сола на Иван Лечев и Мирослав Иванов, неподражаемия стил на Веселин Веселинов-Еко и майсторските бийтове, излизащи от барабаните на Стоян Янкулов-Стунджи. Концерт на виртуози, които на шега или не се наричат "Обичайните заподозрени".
Както казва самият Стефан за проекта: "Всичко е много живо, когато свирим", а "Обичайните заподозрени" определя "не само като музиканти, а артисти с обща култура, т.е. много повече от готини музиканти".
Вълдобрев не беше заложил на белите маратонки, възпети от него през 90-те, но пък прецизно беше организирал времето си така, че да може чекът да мине преди футболната среща, между отборите на Аржентина и Белгия. Музикантите изгледаха мача в ресторанта на "Конюшните на царя", като най-развълнуван от развоя на третия ¼ финал беше Еко. Колкото и да му се искаше, не успя да се зарадва на победа за Белгия.
Малко след 21 часа, концертът започна с "Да". Последваха "Нов", "Към", "Силикон", "Тя", "Фойерверк", "Не", "Там ще избягаме, там ще се скрием", "Пропаганда", "Стреляй", "Вълк", "Аз ли съм или не съм", "Хеликоптер".
Зарадва ни с поредната си филмова песен – "Сняг над Сахара", от саундтрака на "Съдилището". Лентата на режисьора Стефан Командарев тръгва по кината през есента и разказва историята на баща и син, които трябва да се върнат към забравеното минало, за да срещнат дълго пазени тайни и да преоткрият пътя към себе си. Командарев е поверил ролите на Мики Манойлович, Асен Блатечки, Ованес Торосян, Параскева Джукелова и Христо Мутафчиев.
Сред публиката се открояваха колегите на Стефан от пловдивския театър, а най-върла негова почитателка се оказа Ирен Алексиева, която нямаше нужда от съмишленици, за да пее и танцува, буквално пред самата сцена.
С блестящо соло на бас ни омагьоса Еко в "Бряг с цвят най-зелен", а в края на концерта, публиката изпадна в еуфория с "Едно" и "Рай". След тях музикантите слязоха от сцената, но пловдивчани бързо ги върнаха за бис. Стефан обяви за най-млад татко от групата Иван Лечев и в негова чест изпя "Хромозоми". Като запя "Обичам те, мила", всички пееха и скачаха, а температурата в сърцето на Трихълмието бе стигнала своята точка на кипене.
Вълдобрев не пропусна да спомене за проблемите, пред които е изправен ФК "Ботев" напоследък и заяви, че той вече е минал по този път с любимото "Берое". Талантливият заралия бе категоричен в твърдението си, че само публиката може да спаси любимия си отбор. Футбол имаше и след концерта, когато музикантите проследиха четвъртия ¼ финал, в който Холандия се изправи срещу Коста Рика, а мачът завърши с победа на лалетата, след дузпи. Единствен Иван Лечев си тръгна с любимата си – актрисата Жени Александрова, с което показа превес за любовта пред футбола, дори и по време на световно първенство.
По време на лайфа, най-върлите ценители на Стефан Вълдобрев и "Обичайните заподозрени" се сдобиха с двойно CD, а след края на шоуто, по-смелите от тях се сдобиха и с автографи върху обложката. Освен запис от концерта им на 18-ти май 2012, в зала 2 на НДК, компилацията включва и "Инструментални композиции за кино и театър".
Концерти като този се помнят, ако не завинаги, то със сигурност много, много дълго, защото още в края на първата песен, музиканти и публика се сливат в едно, сякаш са чакали тази среща отдавна.