Независимостта – да помним и пазим!

  Димитър Герганов

    Денят на Независимостта е може би най-българският празник заедно със Съединението. Ние обаче, като че ли все още не сме свикнали, да го честваме с подобаващата за значимостта му  тържественост. Рефлексия от комунистическите времена или недостатъчно усещане за историчност? Вероятно и двете. На 22 септември 1908 г. България не просто скъсва с васалната зависимост към Османската империя, а изпраща послание към останалия свят – завърнахме се на картата и ще трябва да се съобразявате с нас! И наистина през следващите 7-8 години България, както никога в новата си история, се превръща в ключов играч в европейския югоизток. 
     Подготовката за обявяването на Независимостта обаче започва много по-рано. За българските политици е пределно ясно, че такова предизвикателство може да има военен отговор. Затова още през 1903 г. започва ускорена милитаризация, която само за 5 години ще превърне българската армия в сериозна военна сила, от която Високата порта с основание се бои. Отлично обучен офицерски и подофицерски кадър, модерна артилерия и стрелково оръжие и високо мотивиран редови състав. Да служиш в армията се смята за привилегия и никой дори не помисля да се „скатава”!
       През лятото на 1908 г. османците най-накрая ни дават повод. Българският пълномощен министър в Цариград не е поканен на рождения ден на султана. Формално дипломатическият протокол не е нарушен, защото се водим васално княжество. България обаче се чувства оскърбена от княза до последния селянин – след подходяща медийна кампания, разбира се. Посланикът ни е отзован и разводът с империята вече е въпрос на време. Международната обстановка е в наша полза – Великите сили са изпълнени с противоречия и Берлинският договор вече не струва и хартията, на която е написан. Австро-Унгария е решила да анексира Босна и Херцеговина – област, която реално притежава от 1878 г., но формално се смята за османска. По ирония на съдбата точно в Сараево шест години по-късно изстрелите на сръбски радикал, ще подпалят Голямата война. 
       В началото на септември 1908 г. персоналът по жп линията Одрин-Белово „случайно”  започва да стачкува. Чудесна възможност за българското правителство да окупира железницата собственост на барон Хирш. От компанията протестират, но в  Цариград само повдигат безпомощно рамене. Възможностите на империята да влияе върху България вече са отишли в миналото. Княз Фердинанд и министрите му са в трескав избор на подходяща дата. Допитват се дори и до астролози – в крайна сметка решено е денят да бъде 22-ри, а мястото – Търново, с което се търси символна връзка със старите български царе. Прокламацията е обявена в църквата „Св. Четиридесет  мъченици„ – така е прехвърлен е мост към династията на Асеневци. На следващия ден австрийците слагат ръка на Босна, от суматохата се възползват и на остров Крит – присъединяват се към Гърция. Османската империя няма полезен ход – идва времето на дипломацията. 
     Първо са финансовите въпроси, все пак. И тук се намесват руснаците. В Петербург са бесни от българското нахалство – Фердинанд се  титулова цар!? В православния свят Русия, която се възприема за Трети Рим, смята царското достойнство за запазена марка. Не случайно владетелите на ортодоксалните Румъния, Сърбия и Гърция са крале. Гневът на руснаците обаче им минава бързо – вече са направили грешка със Съединението. Да се противопоставят на Независимостта би означавало завинаги да загубят България. Турция дължи на Русия стотици милиони репарации, които общо взето се „разсейва” да плаща. Руският финансов министър предлага „триъгълна операция” – България да поеме част от този дълг. След неособено продължителни „пазарлъци” Петербург склонява на 82 милиона златни франка за срок от 75 години при лихва от 4,8%. Любопитното е, че от тях плащаме само 11,2 милиона – лихви през първите 3 години. После се намираме в състояние  на война с Русия по фронтовете на Добруджа  и Македония, и естествено погашения няма. След болшевишката революция Владимир Ленин ни прави неочаквана услуга. Съветска Русия отказва да приеме „царските дългове” и съвсем логично – великодушно се отказва от „царските заеми”. 
      Като част от „финансовия пакет” на барон Хирш са платени 42 млн. златни франка – срещу тях 309 км. железопътни линии стават де юре собственост на българската държава. През април 1909 г. Османската империя признава независимостта на България и съвсем скоро е последвана от останалите държави – Велики сили и съседи. Дългото повече от пет века пътуване към свободата най-накрая е приключило. През бурния 20-ти век на  България предстоят Балканските войни, а после още две Световни и 45 години комунистическа диктатура. Днес членуваме в два престижни клуба – ЕС и НАТО, ала светът съвсем не е станал по-спокоен. Финансови кризи, тероризъм, локални войни, демографски проблем и бежански вълни – предизвикателства, с които нашите държавници трябва да се справят, загърбили партизански и партийни страсти. Както са го направили преди 107 години на 22 септември! В противен случай от нашата независимост нищо няма да зависи…