Кулинарни потайности: Бонджорно, чупен нос и шам фъстък в Поко Локо

От днес Под тепето започва да разкрива Кулинарните потайности на Пловдив. За нас, а и надяваме се за вас, храната е едно от трите най-важни неща в живота, които никак не искаме да степенуваме. Ние сме гастрономи, които, също като автора ни в рубриката Мезе- г-н Креативно Гладен, живеем, за да си доставим наслада. Той предпочита да го прави у дома, а ароматните му текстове в Мезе го превърнаха в един от най-желаните ергени. Другата част от екипа ни пък обичаме да се вихрим с нож и вилица навън. Да експериментираме, да търсим нови места, нови вкусове, нови лица. Да ровим в чинията като изследователи, да изненадваме небцето с нещо ново и да говорим за това.
Ще ви правим съпричастни с малките ни пътешествия с нашия кулинарен агент ДъвчИ КебапчИ, който ще изнамира по-непопулярните дестинации за хубаво хапване и пийване. Тръгнете с нас, за да ви стане вкусно.

ДъвчИ КебапчИ

Антипаста в Поко ЛокоНякъде в Кършияка. Такава бе предварителната инструкция от приятелка, която с видимо, а и звучно примляскване описа малък италиано-мексикански ресторант Поко Локо в квартала. На едно ъгълче, в една уличка зад Пощата. Трудно ще го намерите, но дълго ще го помните- има много Аморе, Манджаре и Рагаци, обясни тя. Винаги се доверявам на някого, който като говори за храна примижава от скоро изпитано удоволствие.
В колата. С вестника. И на обяд.

Откриването на Поко Локо се оказва не толкова сложна задача. Пресичам булевард „България“ по „Карловско шосе“ ,идвайки от бившия магазин „Нева“. Завивам в пряката между Пощата и църквата, следващата в дясно и скивам на кишето в ляво невзрачен вход, около който се мярка сомбреро. Отвън- дървена табла с нещо на италиански. Коремът закъркорва като крясък преди голямо откритие. Но съм скептичен. Добре, че поне вестник си нося.

На входа ме посреща широката усмивка на приветлива сервитьорка, която само седем минути по-късно вече е моя първа приятелка и ме пита къде може да поправи ауспуха на Опела си, като не се сеща за думата „ауспух“ на български. Сигурно заради дългия живот с италианеца зад бара-кухня, дедуктивно пресмята изгладеният от глад мой обременен мозък. Изследователски впивам очи в невероятен тип с тънък типичен мустак, който му изяжда поне 45 минути дневно, после в изкусно заоблено му коремче. А ушите се нагаждат към едно звънко и топло „Бонджорно“. В същия миг още един рецептор почва да работи, въпреки, че не очаквах- счупеният ми в съботното махленско мачле нос, който се е надул като пълен с доматено пюре и моцарела патладжан „Пармиджано“, леко припечен на фурна и залят обилно с балсамико за цвят. Капитулиралото онзи ден обоняние се върна, ударено от интересен букет- остър аромат на чесън, мекия на тесто, свежия на босилек и някакъв друг, непонятен за размазания ми в рамото на близък дълъг приятел нос, от който още се търкалят някакви червени парчета с големината на чери доматки, но без техния жив цвят и перфектна форма. Днес предлагаме прясна паста с шам фъстък. Вкусно, нетипично, ще ви хареса, казва мадоната, докато ми налива бяло вино. Бре, тук те посрещат с аванта, викам си на ум аз, а онази сива пихтия в главата ми преработва инфото за шам фъстъка със сложната мисия да намери празно пространство и да го запамети. Трудна работа, буламачи в тиквата ми бол!

Не ща да експериментирам с шам фъстъка. Дай нещо по… традиционно, смигам с леко посиненото си от гореописания кървав махленски мач око на все още усмихнатата сервитьорка. Подава ми меню. В тоя ми ти миг другото, само леко подуто от отока в носа зрително органче се чуди къде да се фиксира- в страниците с италианските манджарета, или с мексиканските лютивини. Предпочитам класиката. Поръчвам чаша италианско вино и антипаста Поко Локо. Мадоната литва към бара, а от там иноземецът с тънкия мустак си гледа часовника. 14 часа е. А на вратата има обявление за сиеста. Това място ще е находка, пресмятам аз, смигайки доколкото мога на адзурата с мустака. Той явно пресмята, че ще се наям и изпия овреме за сиестата и вкарва пъргавина ала Спиди Гонзалез- все пак ресторантът е и мексикански. А аз, придавайки си отегчен вид, въпреки кратко натрупаните куп впечатления, обхождам ресторанта със синьото на окото си. Скромно, на детайли скандално скромно (евтината промазка на дървените столове), но много уютно, много истински, много чисто. Сякаш си у дома. На дървената маса- розетка. Кактуси и сомбрерота се смесват добре с италианска музика и италианска глъчка от съседната маса, въпреки, че комбинацията звучи някак нелепо. Пиано, камари с бутилки вина, антикварни ютии, семпла закачалка за палта, интересни абажури, апетитен цвят. Мадоната плямпа нещо на езика на Фелини, Малдини, тортелини… Туто бенне…

Първо идва виното- превъзходно, а по-късно разбирам, и евтино. После идва антипастата. Която всеки път била различна, според настроението на маестрото с мустака и акцентите в дневното меню. Блюдото води до размисъл, но после и до наслада, като платно на Леонардо. Поднасят ми италиански салам с изумителна червена разядка, която рагацито с мустачките отглежда в бурканчета някъде около кухненския плот- капия, с едва уловима лютина, дълго киснала се в зехтин, маслини и някакво друго фантастико. Около саламито като, месно либрето, звучат едри парчета истинско прошуто и рукола, а около тях подскачат черни яростни на вкус маслинки. Мамма миата допълват съвършени ноти капрезе- две парчета със сочна моцарела, бейби домати, балсамико и босилек. Травиатата става пълна с основните акценти в антипастата, които явно са и променливата октава- лазаня със зеленчуци и „пармиджано“, но в тиквен вариант. За оливане със зехтин и балсамов оцет- даряват ми панерче с току що опънато тесто за пица, припечено с доматена паста. Ароматите минават дори през изкривения ми тумбест нос. Ти амооо, шепна на прошутото в унисон с гласа от телевизора.

На финал- задължителна почерпка с десерт или късо италианско еспресо. И инкредибиле завършек на разговора с ауспуха- готов съм сам да го ремонтирам, въпреки че ръцете ми са в основна седалищна част на тялото, при това на възел, само да ме хранят така на такава сметка- 11 лева, с виното и кажи-речи цялата пица. Миризмата от дрехите, която остава след Поко Локо, някак ти става приятна, стига да имаш нос, за да я дешифрираш. Щото моя остана на игрище Векта…