Чеснов илач

Да се излекуваш с парченца сух и възгадничък хляб, чеснова смазка, скумриена, солена горчилка и лучена, сладка лютевина… и водка, разбира се

Кирил Николов

Наказателният съдия от Районен съд Кирил Николов хвърли тогата, окачи везните и тръгна към ново приключение- винарството. Колоритният ни автор започна винопроизводство в Перущица, като се очаква да се върне в съдебната палата, но този път от другата страна- тази на адвокатурата. Кога ще стане това, дори самият той не смее да прогнозира. Дотогава ще прави гроздовите си еликсири, ще пише и ще упражнява другото си любимо хоби- ще кулинарства. Под тепето подхваща авторска рубрика на Кирил Николов от „делата” му в кухнята. Той издава смъртни присъди на риби, прасенца, теленца и всякакви други ядливи природни създания в кухнята на ресторант Петното, ей така, за удоволствие. И описва кухненския процес сякаш съдебно решение. Ето и първия му текст, насладете му се:

Напоследък – не вярвах, че толкова скоро ще ми се яви това провидение – нито ми се яде, нито ми се пие. То явно, затова и не ми се пише. Понеже знае се – творецът трябва да е гладен и пиян. Така хем ще е с отприщено от алкохола въображение, хем ще има за какво да мечтае в творбите си. Те, последните, няма да ги четат някакви проникновени ценители на пиячката, на кльопачката, на творчеството или на творците /пази Боже!/, но пък, който ги прочете, ще съжали автора. Зер – голям талант е, а никой не го разбира. Авторите, така да ги наречем условно, умират да ги съжаляват – именно затова и не умират никога от глад – поддържат така да се каже минерално-солевия си баланс сърбайки сълзосополите си. А те са много. Дори и аз сега подсмърчам, понеже не се завих добре в онази студена нощ преди два дена, когато сънувах как Снежанка ми натрапва целувките си, белким се събудя, а сетне и да се опринча. Тя, завалията, принц търсела /съобщи на сутринта щерка ми/, но, кур-капан – попаднала на мечка гризли с недоклана гърловина.
Но да се върна на темата. Не ми се яде, братя и сестри!
Затова смачках едрите скилидки от една глава чесън /не позеленяха, та вероятно не са чайнийз/, поръсих ги със сол /обикновена, щото хималайската я ползвам само за Сейнт Валентин/ и започнах да чакам да пуснат етеричните си масла. Така прави и жена ми, когато трябва да изтръгне пълните ми и искрени самопризнания.
Докато чаках, си сипах една ледена водка и пуснах в нея отвисоко мъъъничко парченце лайм – винаги правете така, много е профи, особено, ако водката е домашна. Ниската й температура е сгъстила вискозитета и капките тежко и безшумно плисват по страниците на чашата.
След половин чаша водка /ай, да видим, кой ще каже колко е това?!/ се присетих за чесъна. Турих го в една стъклена купа за супа и изцърках върху му около чаена лъжичка зехтин. Почнах с вилицата настървено да бъркам и да мачкам. Като стана бъркочката на суспензия, добавих още зехтин. В по-големия обем суспензия – още зехтин. И так дали. Като стана тая работа една такава обемна, готина, кашеста и миризлива, добавих мед, настъргана лимонена кора и лимонов сок. Естествено, не ме прекъсвайте, де! – наръсих тази чеснова пихтия със счукани печени орехи.
С пълно нежелание наклепах с този шедьо-ордьовър една какаовочерна филийка стар хляб и аха, да я заръфам. Разбира се, геният в мен не търпи половинчатите работи – затова се намуших почти целия в бръмчащия от младините ми хладилник и иззад разни бурканчета измъкнах една кутия с маринована скумрия. Пляснах върху чесновата паста едно парче без кожа, а – пак защото съм гений – върху му нахлупих кокетна баретка от червен лук.
Люснах остатъка от водката на екс и налапах неочаквано разкрасената филийка. Устата ми се напълни с живителна слюнка, парченца сух и възгадничък хляб, чеснова смазка, скумриена, солена горчилка и лучена, сладка лютевина. Издишах тежко високооктановите пари, налях си още водка и извадих от фризера свинските уши.
След 15 минути херметичката засвистя и аз разбрах, че вече съм здрав!