Да запалим огън

Кирил Николов

Днес исках да пиша да друго. То е малко смешно и малко тъжно – Денят на прошката, вчерашният ден, 22 февруари, Сирни заговезни.
Вижда ми се смешно на пръв прочит – нима един е денят в годината, когато си искаме и даваме прошка? Понеже, ако няма един такъв формален ден, няма да си я поискаме или дадем? Последното е именно тъжното.
Говорим си с жена ми. Питам я: обади ли се на тоя, на ония. И тя ме пита за същото и споделя, че на малко хора се е обадила – също като мен и тя считала това за неискрена проява, облечена в лицемерна ритуалност.
Дааа, така е сякаш. Но, ето вижте – колцина люде имат кураж да кажат „извинявай”, „прости ми”? По-точно, колцина смятат, че има за какво да се извиняват, да им прощават? А да преброим ли хората, които прощават, докато зомбирано се дзверят във филми със заглавие „Непростимо” или „Бог прощава, аз не”…?

Неосъзнаването на нашите грешки /простете, но мразя думата „грехове”!/, психосоматичният дискомфорт, който ни причинява признаването им, когато в редки случаи ги отчетем, отказът от самопознание, липсата на културна основа в западната цивилизация за всичко това, най-често прави невъзможно искането на прошка.
Ние сме надменни в усещането си за непогрешимост. Надменни сме и когато отказваме да мислим за смъртта, понеже тя ни плаши и затова е по-добре да забравим за нея. А инак е толкова просто – когато осъзнаем, че всеки момент можем да поемем към Вечните ловни полета, ще поискаме да сме без дългове преди да тръгнем по този път. А най-тежките дългове са непоисканата прошка и още по-лошо – недадената прошка…

Затова Денят на прошката аз схващам като ден за упражнение по прощаване. Като ден, когато да изговорим поне веднъж магическата дума. Една добра практика, дори и неискрено практикувана, си е добра практика. Когато научим формата, ще стигнем до съдържанието. Е, не винаги, но опитът си заслужава. Един от малкото опити, които си заслужават.

Но ето какво поисках да напиша тази сутрин, понеже по време на сладкото ми първо кафе научих за поредната смърт… смъртта на поредния ми млад приятел. Двете теми обаче са в симбиоза.

Кой от нас с ужас не е констатирал трагичния факт, че все повече и все по-млади хора около нас умират. Да мислим ли, че ние, може би все още млади, ще бъдем щастливото изключение? Хайде, хора, статистиката е безпощадна!
Нямаме време. Нямаме време да погасим дълговете, които ежедневно трупаме. Ето – чудим се на правителствата, които трупат дългове, тюхкаме се, че няма как да бъдат връщани, гнетим се, че живеем все по-трудно, все по-мрачно, все по-разболяващо. Мръщим се, гневим се, страдаме, че светът е несправедлив към нас. Но хич и не помисляме колко от справедливостта, която искаме да получим, даваме на останалите.

„Когато мислиш, че всички около теб грешат, значи грешиш ти!” Тази мисъл я помня отдавна, забравил съм автора. Но едва след като поживях и попреживях, осъзнах нейната абсолютна състоятелност.
Много сме малки и никой от нас не може да промени света, сътворен хармонично, но разрушаван целенасочено, методически. Обаче светът сме и самите ние – молекула, в която Бог е вложил себе си. Затова нека започнем да изграждаме вътре в нас този свят такъв, какъвто искаме да бъде той вън от нас. Това вече можем да направим, защото то не зависи от друг.
Ако започнем веднага, възрастта на която ще умрем е без значение – бездруго животът ни, колкото и дълъг да е, е само едно щракване с кремъчета. Но, ако държим правилно тези камъчета, освен искра, ще запалим и огън. В него ще се отрази значението на тази искра, а тя мимолетно, но щастливо ще е изчерпала дълга си. Какво от това, че бързо изчезва – кремъчетата не се хабят!