Секулов на Бунарджика: Който издигне знамето на националното помирение, ще бъде запомнен

Стотици пловдивчани се качиха на върха на Бунарджика, за да поднесат венци и цветя пред паметника на освободителите. Въпреки лошото време площадката на най-високата точка на тепето почерня от хора, дошли да отбележат Националния празник.

Традиционното присъствие на костюмирани политически фигури бе още по-голямо- днес стартира предизборната кампания за извънредния парламентарен вот на 2 април.

В началото на церемонията военния строй прие генерал-майор Явор Матеев, който покани всички на хълма на тържествена заря-проверка на площада тази вечер.

Слово произнесе Александър Секулов, който смълча присъстващите, особено представителите на властта и напиращите за нея. „Как и защо започнахме толкова много да мразим – другите, а и себе си?“, попита от микрофона поетът, писател и драматург.

Ето и цялото слово на Александър Секулов:

Днес,  на националният празник на държавата, обикновено се говори патетично, цитират се факти от гордото историческо минало, викат се духовете на националните ни герои. Позволете ми, обаче, да се отклоня от традиционния висок тон и най-просто, по човешки да споделя с вас един въпрос, който ме измъчва: как и защо започнахме толкова много да мразим – другите, а и себе си?

Признавам, нямам отговор на въпроса как започнахме, всички ние, да градим представата си за света и за самите себе си чрез ненавистта към другите, към отричането на отсрещния човек? Как се получи така, че две десетилетия след опиянението от падането на стените отново у нас се роди желанието човека, с когото не сме съгласни, човека, който не е съгласен с нас, да го няма? Да чуваме все повече призиви за физическо премахване, за изличаване?

Как се случи така, че дори смъртта на човек, когото не харесваме, става повод за злорадство, за своеобразно доволство? Как ще живеем под едно небе, в една родина, за едно отечество, когато всички се записахме в партията на омразата? Как отново станахме непогрешими, непоколебими, стоманени хора, убедени, че сме пратеници на небесата, които с огън и меч ще възцаряват правда и ред?

Нима имаме илюзия, че ще съградим себе си, ненавиждайки някого или нещо? Не си ли научихме историческия урок, че не можем да живеем в сграда, в чиито основи стои вградена жертва? Какво още трябва да ни се случи като нация, за да разберем, че обществения градеж трябва да се вдига с ум, с търпение, с план, най-вече, а не с принасяне на невинни жертви, които държат зидовете?

Скъпи съграждани, в зданията, изградени чрез вграждане на човешки души, не може да се живее. Невинните мъртви викат и ние,живите оглушаваме в подобни сгради. Затова единствената дума, която ми идва в днешния ден и която може да е нашето спасение, е помирение. Наше, лично, човешко смирение и цялостно обществено помирение. Да чуем другия. И другия да ни чуе.

Който издигне знамето на националното помирение, ще бъде запомнен.

Който издигне знамето на вътрешното си смирение, ще се спаси.

Спешно, отчаяно и незабавно трябва да спрем верижното разпадане на обществените ни отношения. От това верижно разпадане се ражда ядрена омраза. Стронция на тази омраза посипва земята ни, която, позволете да ви напомня, е земен рай и никой не се съмнава в това.

Не съм вече наивен човек, не вярвам повече в утопии, още по-малко – в революционери, които се опитват да ги прилагат чрез насилие. Вярвам в спокойния строителен патос на българина, съградил чудеса. На националните си герои ежегодно отдаваме признателност и обич. Дължим същото и на националните си строителите.

Братя и сестри,  поклон на героите и нека се научим да ценим и помним строителите на съвременната българска държава!

Честит празник!