Проф. Веселин Методиев гостува в „Котка и Мишка”

Историкът и бивш вицепремиер представя книга си „Книга за модерните българи“ по покана на емблематичния бар в Капана и Под тепето

Изключително интересна среща в изключително интересни времена ще се състои в бар „Котка и Мишка” във вторник. Там и тогава ще гостува проф. Веселин Методиев, който ще представи новата си работа „Книга за модерните българи“.

Преподавателят в департамента по история в НБУ, бивш народен представител, вицепремиер, министър на образованието в правителството на Иван Костов, идва под тепетата по покана на емблематичното заведение в Капана и Под тепето. Разговорът с него ще води политологът Димитър Аврамов, което ще удвои интелектуалното преживяване.

Разговорът между професор Веселин Методиев и Димитър Аврамов ще започне точно в 17.30ч. Не го пропускайте и не закъснявайте, тъй като седящите места са малко.

Уводните думи на Веселин Методиев в „Книга за модерните българи“:

Предлагам на читателите тези срещи с група почтени и прилични българи. Това са хора, които принадлежат към ядрото на българската интелигенция в периода между двете световни войни (1919-1939 г.) и се оказват последните свободни и независими градски личности преди развихрянето на гигантското насилие над тази елитна част от нацията ни, осъществено от комунистически бандити.

Разговорът е най-висшето изкуство, защото се прави от двама, а не от един. Вярвам в тази мисъл. Ето защо е и този опит – да вляза в една задочна среща с хора отпреди стотина години чрез техните текстове в списание „Златорог“. Да се доближа до този вид изкуство за мен е огромна привилегия и радост. Охрабрих се да тръгна по този път, след като откровеното писане на книгата за д-р Константин Стоилов (казвам „откровено“, тъй като научният канон у нас изисква повече сдържаност) бе прието положително от мнозина читатели на исторически текстове.

Един (но не и единствен) анализ на текстовете от списание „Златорог“ предоставя възможност за оценка на състоянието на българското общество и интелигенция във времето между двете световни войни и след тежката национална катастрофа от 1919 г. В оценката на средата тогава могат да се намерят и паралели, които имат своето място и в днешните ни представи за нашия културен свят. Това е друга причина да се спра на тези текстове: те ми позволяват да споделя множество мисли върху духовното състояние на образовани българи, които са активни в гражданското си поведение.

„Златорог“ е значим не само със своите автори, но най-вече със своите читатели – елита на българското общество в модерното време. Това са хора, преживели две от най-големите злини на ХХ век – световните войни. В резултат на тях не само загинаха милиони, но веднага след това се появи третата злина – хората от половин Европа преживяха десетки години извън цивилизацията, на която принадлежат и исторически, и културно. Именно този елит съставлява и духовното богатство, с което се сдобива националната ни общност в третото поколение на модерна България. А какво е било тяхното четиво е важен въпрос, чийто отговор прави от „Златорог“ едно още по-значимо явление в нашата история.

Всеки опит да се надникне в общите черти на българското общество изисква познание за направените преди теб усилия в тази посока. В нашата историография съществува такова произведение, но то, за жалост, остава незавършено поради смъртта на своя автор. „Книга за българите“ е изключително важен принос по темата, направен от проф. Петър Мутафчиев. За мен тя е и ще бъде ориентир в собствените ми проучвания за градските българи.

В този текст обаче не се тръгва към целта на големия учен – постигането на цялостния облик на българите. Моят опит се свежда до това да погледна към нас, модерните българи, откъм последните стотина години, при това в средите на образованите и интелигентните хора. Ето защо срещата с авторите на „Златорог“, които се обръщат към това кои сме ние и защо сме такива, дава шанс да изложа и своите мисли, точно както се случва в разговорите между хора, вълнуващи се от едни и същи теми.

А настоящата среща е именно с тези, които са получили това признание за своята ценност: „Така „Златорог“изгражда едно също елитарно културно пространство, но много по-класическо и диалогично отворено от това на „Мисъл“.“ Изтъкването на тази характерна черта на списанието ми дава основание да възприема точно този подход за изследване на българската интелигенция.

Авторите от първото поколение на „Златорог“, както и техните читатели притежават още една важна черта – те са интелектуалци фронтоваци. И едните, и другите са били на война. Познават от първа ръка окопи, куршуми, кал, студ, глад, епидемии, болести, смърт. Към днешна дата те са фактически последното поколение българи, преживели саможертва, знаещи от душата си, а не от книгите какво е да дадеш себе си за национална кауза, за обществен интерес. Последните, които от личен опит знаят как за тях следва по-лош живот или дори лишаване от живот, за да има по-добър живот за другите. Днес думата „саможертва“ се пише лесно, но се осъзнава само като част от една човешка култура, останала в миналото.

И още един аргумент за актуалността на това изследване. В нашата историография трайно се е настанила политико-партийната теза, че във времето между 1919 и 1939 г. България е „разкъсвана от гражданска война“. Това твърдение е не само пресилено, но и лъжовно: негова цел е да оправдае терористичните акции на комунистическата партия (легална и нелегална). Поради това обаче ние все още не сме навлезли достатъчно във времето на третото поколение модерни българи след 1879 г. – междувоенното. Не изследваме и не знаем какво общество, с какви представи за идентичност, културна физиономия и нагласа за социум сме имали в този период.

Аз с голяма степен на увереност твърдя, че българската модернизация е дала своите най-добри плодове именно по това време. И тук не става дума за навлизането на технологии; говоря за духовно израстване, успех във вписването в една обща динамика на ново време, характерна за Стария континент. Именно тогава се намират отговори на множество тежки въпроси, налагат се нрави, които правят чест на хората, утвърждават се градски българи, наричани в един модерен смисъл почтени и прилични хора. Да уточня: градските българи са хора, които не се определят по своето място на раждане. Най-съществено за тях е това, че те са напуснали уюта на патриархалното живеене, където отговорността за всички се пада на най-възрастния човек. Те са взели своя живот в свои ръце, носят своята отговорност за себе си и близките си, и може би най-важното – поемат върху себе си и част от бремето на общия интерес, който днес наричаме обществен.

Най-малко трябва да се мисли, че това са столичните българи. Някои от тях ще преминат през различни места, ще бъдат част от бежански потоци, но в крайна сметка ще изградят модерен възглед за околния свят. Те ще получат високо образование, ще познават силните страни на европейската цивилизация от античния свят насетне, ще градят мостовете между българското общество и различните пространства на Европа, ще преодолеят комплексите за малоценност, за да се превърнат в двигателите на един духовен просперитет.

На този естествен процес се слага край с настъпването на комунистическата диктатура. Започват изселвания на хора от градовете в селата, както и на принудително преместване на хора в обратна посока – от селата в градовете. След 1989 г. тези процеси ще се потулят с онова, което споменах – лъжовните политически етикети за огромни напрежения между хората, които били довели до толкова масови прояви на насилие, че било редно да ги наричаме „гражданска война“.

На нас днес ни е потребно да се обърнем с лице към размислите и възгледите на българската интелигенция от времето между двете световни войни, тъй като ще намерим отговори и за своето време. Но мен в крайна сметка ме интересува по-скоро общественият въпрос: каква е идентичността на тогавашната ни интелигенция и как тя си представя своя свят и света на другите, след като с това тя стимулира и политическото мислене в една или друга посока? Именно това влияние и тогава, и днес е исторически важното – то създава историческа перспектива, историческо съзнание и допринася пряко за националната ни идентичност. А всичко това е ключов елемент от политическата ни култура.

Моят подбор на текстове от „Златорог“ има още една особеност. Тя е, че списанието е създател на обществено мнение. Поради това в подбора участват само големите статии. Не съм се спрял на текущата конфликтност – тя си е останала там, в своето време, а и е обект главно на литературната история, в чието научно поле аз съм само читател.

Структурно текстът се състои от Въведение, което обсъжда статията „Нашата интелигенция“ от Боян Пенев; четири глави, в които тематично са подредени избраните статии; и Епилог, в който се разглежда статията „Характерът на днешната европейска цивилизация“ от Петко Войников, публикувана в последния брой на „Златорог“ малко след смъртта на този млад, ненавършил 33 години мощен ум.

Няколко думи за авторите. Някои от тях са разпознаваеми в средите на българската интелигенция днес – например Боян Пенев, Спиридон Казанджиев, Найден Шейтанов, Владимир Василев, Петко Стайнов, Петър Мутафчиев; други са такива в по-малка степен – Андрей Стоянов, Георги Константинов, Янко Янев, Петър Стъпов, Есто Везенков, Никола Шипковенски, Андрей Стоянов, Венелин Ганев, Константин Гълъбов, Йордан Бадев; а трети са незаслужено забравени – Петко Войников, Атанас Илиев, Атанас Попов, Любен Русев, Борис Тричков, Христо Ю. Тодоров, Д(амян) Димов. Наше основно задължение е да се върнем и проучим живота и дейността на тези хора. В противен случай ще носим срама от онова безхаберие, което ни е обхванало във връзка с българското минало.

В самия край се намират две приложения: малко биографични данни за авторите и списък с библиографските данни на разглежданите статии. Позоваванията по страници съм дал в самите текстове в скоби навсякъде, където се привежда цитат.

Надявам се така да съм направил книгата по-удобна за четене и с това желая приятни минути на читателите.