Георги Господинов: Времето понякога е по-важно от мястото

Моето последно времеубежище беше книгата, която писах тези години

Да, със сигурност бих дошъл в Пловдив. Там са били едни от най-вълнуващите ми срещи, там излизат и книгите ми

„Времеубежище“ на Георги Господинов е книга за бъдеще, в което се продава минало. Новият му роман излезе в края на април, като за няколко седмици първият тираж беше изчерпан. В момента читателите вече държат в ръцете си втори тираж от изданието. В някои интервюта писателят споделя, че мнозина са го разубеждавали да издава книга по време на пандемия, извънредно положение и социална изолация. Но той е решил да рискува. И явно не бърка. Може би хората имаха нужда точно от тази книга във време на несигурност, объркване и страхове. За книгата, убежищата, миналото и бъдещето разговаряме с Георги Господинов за Под тепето и КАПАНА.БГ.

Много често споменавате „света от вчера“… И виждате ли неща със знак „+“ в света от днес – нещо, което носи радост и светло вдъхновение, нещо, което бихте запазили, когато се превърне в минало?

Разбира се, това е кимване и поклон към Стефан Цвайг, който е дал това прекрасно заглавие и мемоар. Рязко светът от днес стана светът от вчера. По ирония на съдбата в романа „Времеубежище“ исках да покажа един вариант, в който светът от вчера рязко става светът от утре, хората гласуват за най-щастливото десетилетие от миналото си, в което искат да се върнат, защото настоящето и бъдещето са в руини. Сега без гласуване светът се е забавил, чете стари книги, гледа стари филми, спомня си вчерашния свят. Писането така или иначе е съхраняване на нетрайното, поне според мен, затова аз бих запазил колкото може повече неща от всяко настояще. Утре всичко днешно ще бъде отново ценно, както днес са ни ценни вчерашните неща. Съхраняване, изваждане от тъмнината на миналото, но не и връщане в това минало. Там няма нищо.

Защо темата за „дефицит на бъдеще“ ви вълнува толкова много? Кое беше вашето последно (време)убежище?

Защото беше във въздуха последните години, а сега така или иначе го живеем. И вероятно известно време ще живеем в такъв дефицит на бъдеще. Ние много лесно забелязваме и болезнено преживяваме всякакви други дефицити, материални най-вече, но дефицитът на бъдеще или на смисъл е нещо, което също е хубаво да мислим. Не съм апокалиптик, знам, че и това ще надживеем и ще го разказваме, просто е добре навреме да го забележим.

Моето последно времеубежище беше книгата, която писах тези години.

В романа избирате 60-те години в клиниката за минало, защо тях?

Не само, там са и 70-те, и 80-те. Но 60-те са някакво начало. Поколението, което днес е застрашено в медицинския смисъл на думата от загуба на памет, е било младо тъкмо през 60-те. Това е десетилетието, в което образите са на ръба на изчезването. Това, метафорично казано, е и десетилетието, в което се връща едно общество, което също развива алцхаймер.

Вашият герой Гаустин, който създава Клиника за минало и обича да пътува във времето, къде се намира в момента, знаете ли?

За Гаустин въпросът „къде“ не е толкова важен, колкото въпросът „кога“. Последно оставих Гаустин в 1939-а, поне там каза, че отива, и получих пощенска карта и писмо от там.

А вие къде сте, докато отговаряте на тези въпроси?

Като последовател на Гаустин и за мен е по-важно кога съм, а не толкова къде съм. Времето понякога е по-важно от мястото. За съжаление това човек го разбира късно. Та аз съм някъде в 70-те, на границата с държавата на 80-те. Не мога да обясня защо, така го усещам.

Сигурно ви липсват срещите с читателите. Ако всичко е наред и литературният фестивал „Пловдив чете“ се проведе през септември, бихте ли дошли при нас?

Липсват ми лицата на хората и разговорите с тях след четенето. Това не са литературни експерти и приятели, това са хора, с които се познаваме през една книга. Нищо друго освен книгата няма между мен и тях. И най-хубавите ми моменти са били тъкмо при тези срещи. Да, със сигурност бих дошъл в Пловдив. Там са били едни от най-вълнуващите ми срещи, там излизат и книгите ми.

снимка: Петър Вълчев