За кожата на една награда „Пловдив“

Любомир Минчев

Наскоро писах за олигофренията в журналистиката и материалът е още активен в този сайт, може да му хвърлите едно око. Така че за други олигофрени не ми се пише, макар че темата пак се повдига покрай наградите „Пловдив“.  А статуетката за журналистика по традиция винаги е подхвърляна, подритвана  и одумвана. Защото се смята, че в този раздел няма никаква справедливост, тя е навсякъде другаде , но не и когато се отличава журналист.

Напротив, има справедливост.  В тази игра съм и знам, че понякога тя е доста мръсна. Веднъж спечелих  наградата и два пъти  губих. Когато загубих, не се разплаках, не скочих от десетия етаж и не гледах другите с омерзение – онези, които уж са ме прецакали. Бях сигурен, че победителят я заслужава повече от мен и комисията е забелязала това.

И какво да кажа сега на тези, които били недоволни. Нищо не искам да им казвам. Самият аз съм предлагал хора за тази награда, бил съм член на комисията и съм се борил. В комисията не се обсъжда какво искат работодателите от своите журналисти. И аз мога да говоря с часове за някои свои работодатели. Но никога няма да мина границата и да разказвам такива грозни истории. Мога обаче да разказвам с удоволствие за едни други работодатели, които дълго и твърде успешно се бориха за кожата на един вестник. Когато тя бе смъкната, наградата „Пловдив“ е най-малкият проблем.

Защото в тази игра, колкото и гадна е, има правила. Когато губех, или губеха хората, които предлагах, се сещах за тях. Първото правило е какъв авторитет има този, който предлагаш, пред онези, които го оценяват. Второто е какъв авторитет има предлагащият – човек, група, медия. В комисията може и да няма носители на „Пулицър“, но това са златни правила.

И какво сега – да хленчим, че журналистите са една пасмина, която не може да отсее сеното от плявата. Как да имаш вяра на подобни драскачи, които продават майка си и баща си, без да се замислят.  Това е положението – преди да изгубим уважението, изгубили сме самоуважението.

И да не се занимавам повече с олигофрени, да си представим какво би направила една комисия от най-големите имена в журналистиката ни. Същото каквото направи и нашата – ще посочи онзи, който е спечелил уважението й.