Големи нещастници сме. Но колко големи?

Само 31 процента от българите казали, че са щастливи. Защо „само“? Та това е фантастичен процент, ако гледате, слушате и четете за живота около вас

Любомир Минчев

Ние не се обичаме, това е очевидно. Дори не се уважаваме, което е значително по-лесно. Ние откровено се мразим, което е най-лесно  Достатъчно е да поровим, в който да е форум, където наред с оценките за обществената и политическата ситуация в страната, си правим и  безпощадни портрети един на друг. Оказва се, че сме големи нещастници, но това го показват и всички класации.

Даже не е необходимо да ровим  във форумите на медиите, а да се задоволим със самите медии. Заради стила и езика на нещастниците , които ги покровителстват, един господин с папионка дори подаде оставка.  Гого Лозанов другаде го стяга чепикът, но това е друг въпрос.

Преди 117 години същото е видял  Константин Иречек, добър познавач на българите. Той пише: „ Всеки иска да стане министър. Във време, гдето всички трябва да се заловят за усърдна работа, за да уредят и възвисят Отечеството си, занимават се с дребни лични препирни. Свидетелство за това са тукашните вестници, които в Европа са съвършено без пример по своят си див език и стил. Няма възторг, няма самоотвержен патриотизъм, няма горещата любов за истината и за доброто, няма съгласие (рядко можеш да намериш тука няколко души приятели: единът мрази другия и няма по между им съгласие)…“

Големи нещастници сме. Но колко големи?

Време е да се появи новото изследване на световния индекс на щастието. Миналата година бяхме на 138-о място от 158 проучени държави. Тогава исках да видя  какво е в Бурунди,Того, Бенин и Руанда. Искам да разбера какво е онова, което прави тези държави по-нещастни от България. Искам да разбера защо им е накривена шапката на тия в Бурунди и Руанда, та се броят  на по-големи нещастници от нас.  Това не е възможно. Не приемам това място в класацията за нормално и очаквам корекции в новото  класиране.

Достатъчно е да чуете как говорят политиците ни сутрин и вечер – като политици на най-нещастната страна в света. Достатъчно е да видите  т.н интелигенция как вечно мрънка и оплаква съдбата си – как едно време им държали и гърнето, а сега им го ритнали и се напикават в гащите. Как не си харесваме футбола, балета, тотото, как сме омерзени от самите себе си. Как чакаме цял живот някой да ни мине отзад и да ни оправи.

По цял ден от екрана ни се зъби една ревяща нация, обрасла в мазоли, които няма начин да не настъпиш. Е как, по дяволите, в Того и Руанда ще има по-големи нещастници. Айде да се мерим тогава, а не да ни пробутват класации, в които сме на толкова престижно място. Има нещо сбъркано.

Само 31 процента от българите казали, че са щастливи. Защо „само“? Та това е фантастичен процент, ако гледате, слушате и четете за живота около вас.

Мрежата за решения за устойчиво развитие (SDSN) , която следи индекса на щастието, е съставена от хора от академичните среди, правителствата и частния сектор.  Тези хора ни шокират с още един факт – спрямо периода 2005-2007 г. България  през  2015-а е отчела подобрение в индекса си с 0.375 пункта и се нарежда на 33-то място в класацията за промяната в усещането за щастие.

Разбирате ли колко напредваме – 0,375 пункта  за седем години. Как е станала тая работа?