Доживотен затвор без право на помилване

Аня Петрова

Станала катастрофа днес. Кола се забива в спирка и помита всичко що й е отпред – кошчета, пейки, стъкла, арматура, че даже и някакви хомо сапиенси. При това 15-годишни. Не мога да разбера само едно в цялата тази ситуация – защо нищо в мен не трепва. Струва ми се нормално да стават катастрофи, да се самоубиват 16-годишни деца и да чета как семейство е купило патрони за пистолета на главата на семейството с последните си пари. Майка изхранва петте си деца с двеста лева. Хора умират от рак, защото им се поставя грешна диагноза като грип, примерно или пък нямат средства за лекарства. Живеем в един свят, опръскан с кървави багри и плачещи хора.

Друго, което не мога да разбера – как се свиква с подобни неща. Как те се превръщат в част от ежедневието ни. Всеки си има своите ритуали – сутрин ставаш, пиеш си кафето, а междувременно отваряш вестника и четеш всичките тези новини. Всеки ден, всеки миг. Добре, че е Коледа, че да се сетим веднъж годишно да сме добри и мили. По Великден също, но това е празник за къпане, а не за даряване. Пазим двайсетте си стотинки със зъби и нокти, а ако се наложи – и отровна слюнка пръскаме в чуждите очи. Но и това го разбирам. При положение, че нямаш нищо в хладилника си как, и по-точно, какво изобщо би могъл да дадеш на протегнатата ръка? Много по-лесно е да водиш стадото, отколкото да си част от него. Блеенето по автобусите и кафенетата само ти подсказва колко е тежък животът. Ми така ще е, като не правите нищо по въпроса! Всъщност, не, вие направихте. Бяхте по протести, окупации, имаше гладуване, даже и самозапалени хора. Представете си до каква степен трябва да се ядосаш, за да си драснеш клечката. Звучи болезнено – първо е силната миризма на бензин, после едва събраната смелост да извадиш клечката и да направиш движението върху кибрита , а накрая пепел. Някъде измежду писъците и мириса остава само един спомен. Хубаво е човек да помни, казват, но е хубаво и да се замисли какво трябва да помни. Но и това разбирам. Кой би искал да се натоварва с тежки спомени?  Всеки си гледа своето щастие, колкото и минимално да е то. Защо ви е да слушате новините, пиейки ракийката си вечер. Та екранът единствено ви казва това, което горе написах. Като някакъв вид риалити зрелище, което разказва за живота около нас, който не ни засяга, защото пепелта например не е в дома ни. Защо ви е да четете такива статии? Недейте, натоварващо е, а още по-тъжно е да ги пишеш. Казвам ви това от личен опит- от малка тая една нескрита симпатия към трагичните новини. Катастрофи, смърт, криминални случаи. Добре, че съм била странно дете, иначе не знам сега как щях да успея да понеса този свят.

Нека погледнем нещата от реалистична гледна точка. Хора се самоубиват, вече казахме, че това е нормално. Друго обаче е как по-точно го правят. Ако се зачетете по-внимателно в националните новини, бихте могли да забележите тенденция в слагането на край на житейския път. Трябва да е болезнено, трябва да е грандиозно, трябва да мирише на горяло месо и горели души, да е ледено студена вода или бърз влак. Не искам тези думи да звучат подигравателно, а поучително. Аз добре съм свикнала да чета тези неща с кафето си, но някои хора не са. После именно за тях виждам статии. Шофьорските книжки се купуват както и гласовете за изборите, както и катаджиите. Абе, всеки един човек на този свят би могъл да бъде подкупен – от някой съдия до бабата, която продава китките от градината си на ъгъла на блока ви. Но днес… не бях чувала думите „Доживотен затвор без помилване”. Чак се просълзих от усещане за справедливост от днешното решение на Темида. Което вкара на топло до сетния му миг един човек, който смазал от бой 3-годишно дете, а после го заключил в гардероба… Но то било още живо, та погинало в нечовешки 24-часови мъки от травмите си в гардеробчето. А всъщност  толкова много хора заслужават същата тази присъда, но поради един или друг джоб това не се случва.

Тук е моментът да тупнете с крак и да кажете, че не е моя работа да раздавам правосъдие, коя съм аз, на колко години съм, че да пиша подобни глупости… Обещавам ви, че ще размахвам укорително пръст и ще си давам последните двадесет стотинки, докато съм жива. Колко ще продължи това- никой не знае. Че и аз по спирки вися доста! Не мога да спася света, но нищо не ми пречи да опитам, нали така?

Exit mobile version