Соц-архитектурите на Пловдив

За 45-години социализъм у нас се сменят много архитектурни стилове

Понякога, в различни разговори или текстове, се случва да се използва терминът „соц-архитектура“. Той, обаче, не е съвсем коректен. Не толкова зарази политическата добавка към наименованието, колкото относно единственото число, в което се споменава.

Архитектурата в голяма част от „соца“ действително е социалистическа. Професионалната литература, преса и текстове по конференции е препълнена с уточнението, че дадена сграда, проект или други е социалистическа. Целият нов свят е трябвало да бъде такъв – не само архитектурата, но и изкуството, образованието, възпитанието, културата, спортът и т.н. Вестниците са категорични относно официалното отношение към всяко едно такова занимание.

Какво стои зад това наименование, обаче, е различно през различните години. Формално, архитектите са се опитвали да строят социалистическа архитектура, за да спазват партийните разпоредби. Но идеята за „социалистическа архитектура“ се е сменяла през годините между 1944 и 1989-а и именно това е идеята, зад множественото число – „социалистически архитектури“, през които България – и по-конкренто Пловдив – преминава през периода и за които ще ви разкажем в този и следващи материали. Конкретната статия ще очертае само рамките, докато в следващи материали ще ви разкажем по-подробно за всеки един от тях, спецификите му, по-изтъкнатите примери и автори, както и ще наблегнем на определени квартали, като например Ж.К. „Тракия“ или специфични сгради.

„Сталинисткият“ период от 1948 до 1956 година

Модернизмът от предходните две десетилетия и е тотално забравен и отречен в годините след 9 септември 1944 година. Новата политическа власт се опитва по всякакви начини да отрече стария режим и архитектурата също не е пожалена. Промяната не настъпва веднага след 9-и, като сгради в стария стил се строят до 1948 година. Това е последната година, в която има свободна архитектурна практика. В същото време, обаче, държавата и гражданите са изключителни бедни и строителството е съвсем скромно – нещо съвсем типично за един следвоенен период.

След 1948 година вече архитектурната практика е в колективи, и е строго регулирана от държавата. Т.нар. „сталински“ стил е директното превнасяне от Съветския съюз на наложили се през 30-те години практики. Специфики, разбира се, има, за които ще стане дума по-късно – има и предистория. Но това, което идва и виждаме в Пловдив са типичните „тежки“ сталинистки сгради – вмести лекия и ефирен модернизъм имаме високи цокли на партерните етажи с естествен камък или имитация на рустика, богата еклектична декорация, големи стрехи с орнаменти и прочее.

Централизацията на властта на едно място помага да се оформят архитектурни ансамбли, които са били невъзможни в по-ранния период на по-раздробена частна собственост. Така се появяват импозантните „Входове“ на Пловдив – групите блокове от Сточна гара по бул. „Цар Борис III Обединител“ в посока Тунела или тези по бул. „Мария Луиза“ от „Източен“ към центъра. За разлика от София, Пловдив е донякъде пощаден от големи градоустройствени проекти в центъра, които да унищожат исторически сгради, но в тези години се появява, например, хотел „Тримонциум“ – типичен, макар и интересен по своему, пример на сталинската архитектура.

След смъртта на Сталин през 1953 година и т.нар. „Априлски пленум“ у нас през 1956 година архитектурата у нас прави завой. Този псевдокласицизъм е отречен и архитектите получават повече свобода за творчество, макар и отново в известни рамки.

„Вторият модернизъм“ от 60-те

Решенията след 1956 година имат известна „инерция“, но още в края на 50-те се появяват първите соц сгради от модернизма. Възвръщането към стария стил е видимо, но в същото време много внимателно неназоваван по този начин. Сградите обаче повтарят много от стилистичните белези на модернизма от годините около 1930-те, и така 60-те се явяват един своеобразен „втори“ модернизъм.

Богатата орнаментация е отречена. Сградите са с ясни обеми, без много орнаменти по фасадите, без излишни колони, които нямат носеща функция, преоразмерявания на елементи и прочее. Вместо тесните двукрили „сталински“ прозорци, отново се връщат широките прозорци на 30-те. Вместо малки тесни тераси, балкончета и лоджии, отново архитектите творят елегантни големи открити пространства с полукръгли завършеци. И отново: специфики и разлики от 30-те има, но за тях по-подробно в следващ материал.

В Пловдив можем да видим интересни такива сгради, като например автогара „Юг“, издигната в края на 50-те. Много от по-малките нискоетажни жилищни сгради в центъра също са от този период. Някои ансамбли са продължени – например по бул. „Цар Борис III“. Мащабът, все още е скромен, преди да дойдат по-големите изпълнения. В самия край на десетилетието се издига днешния Партиен дом – едно много интересно и смело, макар и недолюбвано от пловдивчани, изпълнение, което обаче отбелязва всички точки на модерната архитектура: изчистени форми и линии, богато остъкляване, хоризонтални акценти в иначе високата сграда и пр.

70-те: Разнообразие по пътя към постмодернизма

Около 1970 година ситуацията се променя. На архитектите сякаш им е омръзнало от правите линии на модернизма и се търсят нови решения и идеи. Изключително влиятелно и течението за синтеза на архитектурата с другите изкуства. Поредица постановления уточнават и фиксират задължението (или на места само възможността) в дадена сграда да се вкючи и творба монументално изкуство. Това разклаща идеите на модерната архитектура, или поне нейното най-функционално крило, което търси чисти линии и обеми, без излишни добавки, украшения и орнаменти.

Държавната наредба обаче казва, че в тези сгради трябва да има и изкуство. Такова има още от 60-те, а на места дори и в края на 50-те. Всъщност, спокойно можем да твърдим, че някои по-смели решения на архитекти от 1930-те с елегантни подови мозайки и др. идеи са си форма на монументално изкуство, но повече за това – друг път. Истинският бум на сгради с монументални творби е именно през 1970-те. Разбира се, променя се и стилът. Построените почти по едно и също време Централна поща и Партиен дом са показателен пример. За разлика от Партийния дом, Пощата е с насечена фасада, макар и много по-ниска – без особени хоризонтални акценти, без богато фасадно остъкляване и пр. И в същото време – пребогата на творби.

В жилищното строителство 70-те определено са десетилетието на панелките. Доста бързо осъзнали опасността от уеднаквяване и скука в еднаквите форми на панелното строителство, архитектите на Ж.К. „Тракия“ търсят всякакви начини на разчупване на правите линии. Появяват се и монолитни блокове с по-оригинална, собствена, архитектура, но те са трамплин към последващите решения от последното десетилетие.

Съвсем в духа на модернизма е решението за сградата на Проектантската организация – днес Прокуратурата на площад „Съединение“. Хоризонталните акценти и изчистена фасада обаче са нещо все по-рядко срещано в този период.

Окончателният отказ от модернизма и еклектиката на последните години

Края на 70-те и 80-те години на миналия век са финалната фаза и последната „соц-архитектура“, която Пловдив вижда. Разнообразието от идеи и форми надделява и вече е трудно да се говори за унифициран стил. Различните архитекти имат различни почерци, прилагат разнообразни идеи с различни резултати. Навлиза, например, брутализма – или архитектурата с видим бетон. Такава е сградата на Младежкия дом с впечатляващи инженерни решения. По-умерено използване на бетона с облицовка от тухли има в проекта за Дом на науката и техниката.

Смело е решението с V-образни бетонни подпори, както и такива, изнесени извън партерния етаж и за един от най-ефектните жилищни блокове в Пловдив – този зад „Евмолпия“ близо до кръстовището на ул. „Петко Д. Петков“ и улица „Капитан Райчо“. Интересен е и блокът на бул. „Руски“ преди моста над реката с богато разработените ниски етажи с различни функции.

Блокът зад Евмолпия

Появяват се и сгради с интересни метални конструкции. Интересни са сградите на магазин „Нева“, някои РУМ-ове или други подобни постройки с търговска цел.

Към края на 70-те и през 80-те блоковете в Тракия също стават по-разнообразни

Донякъде периодът е белязан и с най-смелите градоустройствени решения – преработката на централната зона с прекарването на подлеза „Гладстон“ и унищожаване на цели квартали с ценна стара архитектура: цял квартал пред Католическата църква, както и този около Понеделник пазара за строителството на Музея на тракийската култура.

Като цяло, през 80-те властва своеобразна еклектика, като различни архитекти прилагат похвати както от по-изчистен модернизъм, така и от постмодерните идеи, според които правите линии и липсата на декорация е „скука“, на брутализъм с видим бетон и още много.

Това е един съвсем кратък и бърз преглед върху различните стилове и течения, които се развиват по време на 45-те години социализъм у нас. Картинката, разбира се, е доста по-богата и с много повече гледни точки, които ще ви представим в следващи материали. Какво се е случвало в детайл във всеки период от архитектурната история на Пловдив следете в следващи статии на „Под тепето“ в следващите седмици и месеци!

Exit mobile version