Разходка около пренебрегваното монументално изкуство в центъра на Пловдив

През 60-те и 70-те Пловдив става център и столица на монументалното изкуство в България

Монументалното изкуство от социалистическия период е навсякъде около нас в центъра на Пловдив. Независимо от нашето отношение към комунистическия режим у нас, тези творби – или поне част от тях – могат да се гледат през призмата на личния почерк на различните творци. Политическият елемент не бива да се пропуска и пренебрегва, но той не е абсолютен – не всяка монументална творба е комунистическа пропаганда. А и извън фигуралните композиции, много от тях абстрактни, които целят единствено естетическа наслада. В следващите редове ще се разходим сред някои от тях в центъра на Пловдив, някои в добри състояние, други напълно пренебрегван и в разруха.

Историята

Монументалното изкуство у нас се развива най-широко към края на 50-те години на XX век. Големи стенописни или други ансамбли, разбира се, има и в по-ранни периоди. Мозайки, както в Пловдив отлично знаем, има още от римско време. Стенописи също, макар и да нямаме много запазени такива. Това продължава и през Средновековието и Възраждането, най-вече в църквите. След Освобождението големи ансамбли продължават да се правят предимно в религиозните сгради. Стенописи, стъклописи, мозайки в сградите от 1878 година до комунистическия режим са рядкост. Споменатите до тук, обаче, все пак се разглеждат в историята на изкуството по друг начин, спрямо тези, за които ще стане дума в следващите редове, но в причините за това тук няма да влизаме в детайл.

След 9 септември пропагандата става много важен инструмент на властта. В първите години, обаче, се акцентира върху архитектурата – в мощните еклектични „сталинистки“ сгради с препратки към Рененсанса и Барока няма много място за монументално изкуство. Това става чак след известния Априлски пленум от 1956 година, когато и идеята за синтез на изкуствата добива най-голяма сила.

Случайно ли не, но тъкмо в края на 50-те и най-вече през 60-те години се разгръща вълната пловдивски художници, известни като „Пловдивската петорка“ – Йоан Левиев, Димитър Киров, Енчо Пиронков, Христо Стефанов и Георги Божилов. Абсолютен паралел между тази група и монументалното изкуство в Пловдив, обаче, не бива да се прави. Първо, защото не всички са активни в големите монументални творби. Може би най-скромен в този аспект е Георги Божилов, чието творчество е повече фокусирано върху кавалетната живопис. В другата крайност пък е Йоан Левиев, който е оставил може би най-голямо богатство стенописи, мозайки, сграфито и др. Другата причина да не приравняваме пловдивското монументално наследство от социалистическия период с „Пловдивската петорка“ е и фактът, че така се изключват много други артисти, които също са обогатили пловдивската среда: Димитър Мицев, Иван Кирков, Анастасия Кметова и други. Работите на всички тях, по аргументирано изказано мнение на изкуствоведи на периода, като Татяна Димитрова, правят Пловдив център на развитието на монументалното изкуство в България.

Работата на всички тях е свързана с обогатяването на различни сгради по разнообразни начини. Понякога това са фигурални композиции по фасадите, понякога – абстрактни, понякога са стъклописи, друг път – стенописи, често се срещат и сграфито творби на калкани, получени от неравномерното градоустройство, предимно в Стария град. Административни сгради, училища, болници, жилищни сгради получават такава украса, с която днес или сме свикнали толкова много, или изобщо пропускаме в ежедневието си.

Примери из центъра

Такава, например, е работата „Орфей и Евридика“ на фасадата на жилищния блок до спирката на Ректората на Пловдивския университет.

Блокът е построен през 60-те години. Множество преправки днес – остъкляване на лоджиите, поставяне на климатици, навеси на партерния етаж и др. променят оригиналния вид, който е изключително изчистен като линии и форми. Той е един от показателните примери за архитектурата след Априлския пленум, когато за кратко у нас идеите за изчистената модерна архитектура, прави линии и обеми от 30-те години се завръщат.

Работата на Анастасия Кметова – една позабравена, но прекрасна художничка – е завършена около 1967 година. В Дигитализирания архив на Народната библиотека „Иван Вазов“ се пази проект за творбата (с незначителни различия от изпълнения проект), редом с много други проекти за монументални творби както в Пловдив, така и из цялата страна. Самата работа, за щастие, е в относително добро състояние, но обкръжаващата я среда пречи за естетическото възприемане в цялост на по принцип изчистената фасада.

В архива се пази и оригиналния проект на Йоан Левиев за стъклописа в югозападната част на Централна поща. Творбата е в ужасно състояние и се разпада – проблем, за който писахме преди време. Проектът е от 1977 година. Самата Централна поща е изпълнена с интересни творби, които, уви, са изцяло неглижирани и подминавани. За щастие са в относително добро състояние, но бъдещето им е под въпрос. Състоянието на стъклописа на Йоан Левиев е показателно за отношението.

Сегашното състояние – в ляво; проектът на Левиев от архива на Народната библиотека – в дясно

Друга интересна и често пропускана работа е отново на Анастасия Кметова. Тя е на фасадата на Първа поликлиника и също, като „Орфей и Евридика“ е по-скоро в добро състояние. Самата фасада на поликлиниката – или поне тази част – не е отрупана с климатици и реклами и „Слънце“-то стои отлично на изчистената фасада на сградата.

Самият проект е от 1973 година. „Слънцето“ на сградата, което се намира непосредствено до злополучните археологически разкопки до Понеделник пазара, изглежда се нуждае единствено от известно почистване.

 

 

Доста по-трудно за възприемане, поради силното замърсяване, е работа на Йоан Левиев на входа на Партийния дом. Мозайката е толкова неглижирана, че вероятно много хора я пропускат и не могат да я разчетат.

В мозайката са представени шест фигури, типични здрави Йоанлевиевски тела. Проектът е от 1968 година, но изпълнението е в следващите години, самата сграда е открита през 1970-а. Темата и иконографията е типична за по-политическото изкуство: строителство, петолъчки, наука, всички заедно за развитие на едно по-добро общество.

Горе – проектът; долу – изпълнението и състоянието днес

В интериора на Партийния дом има и множество други творби – стъклописи (витраж, стъклобетон) от Енчо Пиронков и Христо Стефанов, както и други творби. Най-известната на всички, вероятно е стенописът „Културата на Пловдив през вековете“ от Димитър Киров. Тя се намира зад стълбището, което свързва партерния етаж с втория – откъдето се влиза за балкона на Концертна зала и където преди време към площада имаше кафене, офиси на Операта и централата на БТА. В момента тази част от сградата е затворена.

Проектът на Димитър Киров за интериора Партийния дом – виждаме Орфей, праисторически артефакти, тракийски конник, Захари Зограф, Златю Бояджиев, Възрожденци и др.
Изпълнението – поглед отгоре (архивна снимка)
Днес – поглед през витрините от площада

Друг културен център също е известен и до днес с голяма монументална творба – стълбището на Драматичния театър е украсено със стенопис на Йоан Левиев от 1987 година. Отново темата е Пловдив и културата. Погледът е към Главната улица и Стария град, виждаме популярни пловдивски фигури и сгради, както и някои любопитни „забележки“ – например пушещите комини, кото образуват черен дъждовен облак.

Друга част на града с разнообразие поставени в публична среда или в интериора на сгради творби на изкуството е Стария град, за който ще стане дума по-късно. Извън центъра на Пловдив също има множество интересни работи, за които ще стане дума в последващ материал – както в различни пловдивски университети и училища, кулурни и административни сгради и др.  И в този случай част от тях са в добро състояние, а други не са известни или са неглижирани от собствениците им.

Очаквайте продължение

За стъклописа на Йоан Левиев на Централна поща – тук.

За изкуството в интериора и екстериора на Централна поща – тук.

Exit mobile version