Пловдив не тик-така!

А дали заедно с часовниците не са спрели и приоритетите?

Паулина Гегова

Времето е спряло… Къде ли съм чувала тази фраза? Под тази си форма никъде, но някак си ми напомня на извадка от "Алиса в страната на чудесата" и "Питър Пан". Ами ако Пловдив е новият Neverland?

Часовниците на града са спрели. Легендарният на Пощата, този срещу общината и кулата на Сахат тепе. Феномен, който не се е случвал от десетилетия. Не сте забелязали, нали? Естествено, че не! Никой не обръща внимание на времето. Оставяме го да отплава заедно с Летящия холандец. Един ден, един цял живот са само прашинка от океана на времетраенето. Духнеш я и тя изчезне.

Никой не знае причината за замръзването на отброяването, но и нужно ли е? В свят на постоянна скорост, подминаване, интензивно съществуване, малка пауза би била отдъхваща. Улиците са изпълнени от подскачащи зайци, вечно бързащи за някъде, вечно гледащи към циферблатите си, за да не изпуснат момента. Имам чувството, че съм обградена от рицарите на Прокофиев, които маршируват и прегазват всеки по пътя си. Спри се! Поеми дъх, огледай се! А сега си дай миг за отрезвяване! Позволи на слънцето да погали кожата ти. Усети капките на дъжда, нежно удрящи тялото. Преобрази заобикалящото, представи си, че си в друга епоха, друга реалност дори. Там където времето не съществува. Там, където нощем се палят фенери. Където Малкият принц сади рози, Вилхелм Тел стреля по ябълки на площада, а барон Мюнхаузен ти маха от отсрещния тротоар.

Пловдив не тик-така! Заспал своя зимен сън, кротко чака да бъде затрупан с блестяща снежна пелерина. А дали заедно с часовниците не са спрели и приоритетите? Спори се за култура, спори се за финансиране и законопроекти, а разрешаването на проблемите е в застой. Краят на годината наближава. Кой ще отброи оставащите минути? Паднали сме в заешка дупка с два различни изхода. Ако подадем глава през единия, просто ще продължим както обикновено. Но ако надникнем в другия, ще се озовем в нова действителност, изпълнена с огнедишащи дракони и смеещи се котки, метафорично погледнато, в действителност с нови възможности, които сме твърде заети дори да предположим, че същетвуват, камо ли да се впуснем в тях. 
Докато се взирах в застопорените на 9 без 10 стрелки на часовника на Пощата, някак си усетих покой. Струваше ми се по-красив, по-архаичен, отколкото е. Все едно Дали го е нарисувал. За първи път наистина се вгледах в него. Изучавах го, открих всичките му лицеви части и механизми. Те не мълчаха и казваха толкова много. Презентираха ми своята сила и сякаш подигравателно ми се надсмиваха. Зашлевяваха ме с плесницата на първобитността и ме накараха да изпитам недоволство към египтяните и техния календар. Защо трябва Времето да съществува като явление? Толкова ли искаме да отмятаме изминалите години? Сами да правим отчет на растежа. Тъжна статистика, която не престава да ни напомня, че остаряваме. Пръстените на едно дърво показват възрастта му, но с нея или без, то продължава да бъде все така плодородно. Дървото не се интересува колко лета са отминали. Тогава защо? За удобство? Или исторически факти? Една случка е все така въздействаща, едно вековно направление все така доминиращо и без цифра зад гърба си.

И все пак не мога да се сърдя на Времето. То има своята същественост. Не приемам това, че ни притиска. Люлеенето на махалото сече живота ни като наточена гилотина – монотонно, постепенно, без умора. А как хубаво би било ако света имаше друг облик! Ако горе беше долу, а ляво и дясно се сливаха. Хаотичен свят, абстрактен, но все пак вълшебен, пурпурно поетичен.

Минете през тепето, починете си до общината. Съзерцайте поне малко "умрелите" часовници. Вслушайте се в тишината. Насладете се, защото никога повече няма да заварите Пловдив такъв: застинал и вечен! Съвсем скоро, секундите ще почнат отново да се изнизват с отблясъка на изтърваните шансове. И в ушите ни отново ще зазвучи онази остаряла, прашасала мелодия: тик-так… тик-так… тик-так…

 

 

Exit mobile version