Диригентът Виктор Илиев: В тон с модата да се вдигат стени, ние почти сме построили наша, на срама

Може да се окажем, че сме първата европейска държава, която сама е саботирала привилегията да има град- европейска столица на културата

Лицето на една истинска столица и нейното богатство са хората й, а не останките от изчезнали империи

Скандалът с финансирането на проекта Пловдив- Европейска столица на културата излезе извън граница с новините от миналата седмица и вече е повод за много коментари сред български творци в чужбина. Един от тях е Виктор Илиев-  диригент и композитор, по- известен в чужбина, отколкото в родината си. Той излезе със свой коментар по темата, който Под тепето публикува без редакции.

Виктор е работил с Orchestre national chamber du Luxembourg (Люксембург),  Orchestra of the Rumanian national radio (Букурещ),  National Philharmonic Iasi ( Румъния), Vienna radio symphony(Виена),  Philharmonia of the nations (Хамбург), Atlas symphony orchestra( Берлин).  Като композитор е носител на наградата за композиция Албан Берг, Виена 2001 г. В последните няколко години направи няколко проекта в България. През 2013г. постави на Античния театър музикалния и танцов мултимедиен спектакъл „Заедно”. В момента се разкъсва между Лион и Виена. Във Франция работи върху новата си опера. От Австрия пък движи следващия си авторски проект като диригент и композитор, който ще е общ между Виена, Токио и Пловдив. Подготвя и премиера на произведение с оркестъра на Българското национално радио, която ще е след няколко месеца.

След поредния скандал, разбунил духовете в Пловдив, се оказа, че вече трета година няма пари за българската европейска столица на културата…. Някои твърдят, че кметът е виновен, други- че правителството нехае, трети, че фондацията, която управлява спечелената титла на града ни, е некомпетентна и не е предприела правилните стъпки навреме. После се оказа, че всъщност едно правителство подписало нещо, но имало някаква хватка в закона и сега нямало как да се изплатят обещаните субсидии.

И по познат сценарий се събуждаме осъзнали, че се намираме в някакъв обречен кръг, в който изобилстват стотици национални експерти по всичко, които се кичат с корони и титли, без да носят тежестта на отговорността със себе си, а по-скоро наподобяват диадеми от паунови пера. Никой не е виновен за нищо у нас, но всеки се чувства отговорен да произнесе своята тежка присъда, сочейки с пръст виновните за създалата се ситуация. От няколко дни на стената ми във фейсбук мнения по темата красят авторите им от сорта на :" …ами така е, който не разбира от…… нека ви сега". До познатото : "…тия пък селяни за каква столица ще ми говорят". Има и други, които от високо гледат "сеира" и им е много гот, защото как така някакви си там ще ми взимат пари, пък аз не! Министерството на културата, както винаги не е запознато със ситуацията и не може да коментира адекватно въпроса. Те са така май от време оно, следейки агонистичната кончина на нищожното останало артистично качество в повечето държавни арт институции, които вече са далеч от идеята за конкурентно-способно международно ниво. Градът чака някакво становище по темата от най-горна инстанция .

От горе пък действат на принципа на балканския мачо- мъдрец: "убий ги с мълчание". Чакане му е майката, ще каже поредният чиновник, прелиствайки фейсбук страницата си в работно време….Междувременно едни делегации идват и си отиват- японци , италианци, китайци и кой ли още не. В тон с модата да се строят стени, за да не останем по-назад почти сме построили българската такава, но за съжаление- на срама. Срам, който за жалост почти не изпитваме вече. Такъв от безпомощността си да се справим с най-елементарни предизвикателства, като например да използваме невероятния шанс, който ни се предоставя да бъдем поне за малко в центъра на международния културно- информационен фокус като държава и да покажем талантите си, които ни отличават от другите. Само че, все не можем да разберем, че този невидим зид ни предпазва не от друго, освен от конфронтацията със самите себе си, където търсенето на общонационално решение на проблема би трябвало да вземе приоритет пред публичния линч и изгарянето на жертви с една единствена цел : оправданието за собственото ни привидно чувство на значимост.

Като дете присъствах на един квартален скандал: две съседки в блока се сбиха пред мен, защото едната разказвала в махалата клевети за другата. За наказание, потърпевшата прелъстила мъжа й. Сбиха се пред мен във входа идвайки си от училище. Едната я хвана за халките- обеци и й разкъса едното ухо. После станаха смъртни врагове и дори децата им започнаха да враждуват помежду си. От тогава всеки път като стана свидетел на примери от сорта на настоящия скандал в нашата европейска столица, се сещам за тази история в стил Капулети и Монтеки. А такива в милата ни родина дал Бог, колкото щеш. От референдума на Слави до красотата на Цецка, от виновните мангали, педали, селяндури, та чак до драмите в къщата на Биг Брадър. Все бури в чаша вода, които хранят ежедневието ни при отсъствието на събития , които заслужават времето и енергията ни. Такива, които като се обърнем назад, да ни накарат да се потупваме по рамото или да разберем, че сме помъдрели поне малко след уроците, научени от направените грешки. Чат-пат и геополитиката се намесва в еуфорията ни да блеснем във виртуалната сцена на социалните мрежи, но да оставим по-добре темата , че е отворена рана за някои.

Обратно към столицата на културата. За сега държим челни позиции в Европа и сме станали своеобразна държава-столица по няколко параметри : най-бедните европейци, най-корумпираните, най-мръсен въздух , ниски резултати в образованието, висока смъртност, нисък прираст на населението… , за тези се сещам най-напред. Нека бъдем обективни, да си го кажем в прав текст- Пловдив в скоро време едва ли ще бъде европейска столица в позитивния смисъл на думата. В този ред на мисли, нито София, нито Матера, нито Вроцлав ще бъдат. Защо ли? Ами защото истинските европейски и глобални столици са разбрали първо какво значи култура на общуване, култура на различие, на мулти националност, на отношение към изкуство, наследство, на социална отговорност и на градеж. Да, на градеж върху вече постигнатото, на това, да се работи заедно за общото благо на обществото ( това общество включва и тези, които обичаме да унижаваме, за да се почувстваме и ние малко по-значими). И за изненада на много от нас тогава обществото и държавата забогатяват и финансово, и културно,и всячески. Примерите държави ги знаем всички. Някой ги наричат "толерасти" , но вътрешно си мечтаят да имат техния стандарт на живот, коли, къщи, почивки, но ако може без останалите "толерастии". Истинските световни културни столици знаят, че за да пожънеш трябва да посееш, да отгледаш, да подкрепиш и споделиш с останалия свят, а не да знаем само да плюем семки в двора на съседите. Гордеем се с тези българи, прославили страната ни в чужбина , но колко институции могат да се похвалят, че те са отгледали един талант от нищото, че са повярвали в него, преди да стане звезда, че са му дали път и възможност за изява, преди да изгрее? Почваме да пишем за тях и да ги каним по телевизии, когато видим статия за тях в някоя световна медия. Така и баба знае и това, за жалост, е политика на вносители на артистичен или друг интелектуален продукт, а не на създатели на такъв. Защото гостите идват и си отиват, а ние трябва да си зададем въпроса какво остава след като си тръгнат? Самата инициатива за европейска столица на културата произлиза от идеята да се даде шанс на не толкова познати градове. Да изразят себе си и да имат видимост и възможност да покажат уникалността си пред Европа и света, да се чуе името им. И така, растейки през годините, да посеят семената за отглеждането на следващото поколение европейски мислители, артисти, музиканти, писатели и хуманисти, които ще донесат обновяваща промяна в собствената си държава и света. Това е лицето на една истинска столица и нейното богатство, което я слави по света, хората й, а не останките от изчезнали империи. А ние както вървим може да се окажем, че сме първата европейска държава, която сама е саботирала привилегията да има град, наричащ се европейска столица на културата , макар и само за една година. Година която да не е "ден година храни", а такава на посева и на визията за едно по-добро бъдеще за всички. Иначе историите за най-стария град в Европа сме ги чували много пъти….