Баба Параскева: Аз и котето- това е животът ми. Добре, че е тя, то да има с кой да си бъбря!

Сълзи пред изложбата SOS пред градската художествена галерия

Отивате на село да видите баба, защото е Коледа и родителите ви така са наредили или просто скоро е рожденият ви ден и знаете, че тя ще ви даде паричка – 5 лева да е, нещо е! Къщата е леко порутена, но вие си пазите здраво спомените от детството и уханието на баница рано сутрин. Още е така – всеки път щом идете в къщата има приготвени любимите ви гозби, отворено сладко и сок от плодовете, които растат из градината. Искате нещо елементарно като таратор – баба веднага ще излезе в градината да ви набере краставици и копър, а млякото още сутринта го е взела от съседката, защото знае колко много обичате таратор. После вие заминавате и баба остава сама. Сама за неизвестно колко време. Може би до следващия път, когато решите, че ви се е дояла баничка. Да, кучето е с нея, но пък не винаги са на едно мнение и много се карат.

Дни наред Пловдив бе под напрежение какво се крие зад сърцераздирателния диалог покрил металните стойки по центъра до градската художествена галерия. „Мамо…” – не би трябвало още тази дума да ни натъжава, но ето, че на десетки си признаха, че още при нея са позвънявали на майките си, като така без да се усетят са се движили по останалата част в края на импровизирания диалог. Той бе напечатан на хартия върху 20 пана, която снощи бе свалена. Отдолу беше изложбата “SOS”, с която и стартира националната програма “SOS! Час внимание”, която помага на възрастни хора по възможно най-добрия начин– говори си с тях. Ако животът те е смачкал до степен, че едвам вървиш сам, или си надживял съпруга си, синовете и снахите – то нови дрехи и пари нямат значение. Ако единствените ти събеседници са снимките – то лягаш вечер и чакаш. Какво повече ти остава от това? Имаш внуци, но те са в Англия и се прибират веднъж годишно – важното е, че обичат домашната храна, за това цяла година се бъхтиш над градината, че поне веднъж като се приберат да опитат. Истории на жени, които цял живот са били на крак, спяли са по 4 часа в денонощието, имат опит поне два пъти по възрастта ви на полето и никога не са знаели какво е да се оплачеш. Не са виждали море, но и без него са били щастливи. Из всичките платна може да намерите историята и на вашето бабче, което ви чака с нетърпение да отидете да я видите – ей така, да си поговорите. Да, все същите истории за съседите и за болежките й, но какво друго й е останало на нея? Само вие. Всеки има работа и забързано ежедневие, но един час на седмица не е много, както и да го погледнем. Наистина ли е нужно да чакаме да загубим някого, за да си спомним всичките моменти, които сме можели да прекараме заедно? Сред фотографиите вчера имаше толкова просълзени очи и толкова вдъхновения да се обадиш, било на мама или баба. Всяка една история беше достойна за филм – ДРАМА, която не би повярвал, че се е случила под носа ти.

Част от героините от снимките на Неделиян Нешев и текстовете на Парашкева Иванова присъстваха на изложбата и макар на снимките да бяха хванати тъжните им моменти, те стояха там и се усмихваха. Защото бяха сред хора, защото бяха в града, защото ядоха сладолед и опознаха отново света. Който ги прие по изключително топъл начин. Толкова хора сред тях, толкова разговори – изведнъж самотата беше изцяло изчезнала и се разбираше те от какво имат нужда. Ей така, да им отидеш на гости, да ти направят баничка, а докато ти сладко хапваш – те да си излеят душата. Това е и целта на кампанията- тя набира случайни хора, които да отделят час от забързания си живот, за да убият самотата на един човек. Защото, както каза баба Параскева вчера пред десетките гости на събитието, зам.-кметът по културата Стефан Стоянов, представителите на БЧК, поповете: Самотата е убийство! Лесно обаче можем да обърнем думите и смисъла, само една стъпка е нужна. Кампанията се организира от БЧК и Трафик СОТ.

Аз и котето. Между четири стени. Огромна къща, а аз населявам няколко квадрата. Говоря си сама, после с котето, когато пожелае. Аз и котето- това е животът ми. Добре че е то, та да има с кой да си бъбря. Водим диалози, приказваме си. Какво да правим. Не мога да работя, за да забравя самотата, защото имам цял лист с болести. Ожених се на 16 години и половина. 50 години живяхме в нищета със съпруга ми, но бяхме толкоз щастливи. Той обаче ме остави, почина. Докато ми гледат очите, ще плача за него. А смъртта на сина ми ми изтръгна сърцето. Но днес съм тук, пред вас, и се усмихвам. Защото все пак има и нещо хубаво в тоз живот- липсата на самота. Рядко се случва, но е достатъчно, каза баба Параскева със сладолед в ръка.