Урокът на паметниците

Гражданите могат да решават и могат да поемат отговорност за дадени инициативи, вместо да чакат наготово решения отгоре

Теодор Караколев

Теодор Караколев е журналист от около 10 години. Работи дълго време и като фотограф. В последните 5 години специализира в сферата на културата. Работил е в различни пловдивски и национални медии, сред които Дарик радио и Mediacafe.bg – част от който е и към днешна дата. В момента е и студент „Изкуствознание“ в Нов български университет. Автор е на уеб-документалния филм „Как Пловдив стана Европейска столица на културата“. С радост ви информираме, че Теодор вече стана част от екипа на Под Тепето като външен автор.

Идеята да съществуват паметници е да си спомняме за героите ни. Хора, чието дело трябва да помним. Хора, които могат да ни научат на някакви уроци. Самите паметници, обаче, също могат да ни научат на уроци.

Всъщност, знаем много малко за паметниците ни. Една скулптура, поставена в градска среда, бързо се вписва в нея и остава там. И, ако физиономиите, които ни гледат от пиадестали са застинали дълго във времето, то самите паметници сякаш са там от вечността. Като някакво природно образувание, което е изникнало и си стои там, от само себе си.

Историите на издигането на даден паметник обаче са интересен сам за себе си и също може да ни научат на това-онова и днес. Как са се избирали, как хората са спорили или не за тях, как тяхното създаване е финансирано.

Паметникът на Васил Левски под Бунарджика

Има нещо романтично в това, че паметниците на най-големите ни революционери са ги направили ентусиасти, събрали дарения – а не община, държава и пр. Историята на паметника на Васил Левски е достатъчно показателна за силата на частната инициатива – но и за проблемите, които тя създава.

Пловдив, като център на българска Тракия, събира много важни личности от цялата околия. През 20-те години на миналия век тук живеят много преселници от Карлово, които основават патриотично дружество, на името на великия им съгражданин Левски. В един момент решават, че трябва да му се издигне паметник.

Успоредно със събирането на средства от доброволни дарения, те търсят и скулптор. Избират Иван Лазаров – най-големия наш творец тогава, ректор на Държавната художествена академия. Име от най-високо ниво. Успоредно с него, предложение дава и самоукият майстор Кирил Тодоров. След различни проблеми – както емоционално-морални, така и финансови, в крайна сметка се решава проф. Лазаров да направи скулптурата.

Преди да бъде избран той, макети на двете идеи са представени пред гражданите, известно време бурно се обсъжда коя от тях е по-добра, публикуват се мнения в пресата, писма и пр. Съществува дебат, макар и на моменти груб. Интересно е например, че за Лазаров конкурентът му е абсолютно неподходящ и не работи професионално. На другия полюс е кметът ни тогава – Божидар Здравков. Според него творбата на Кирил Тодоров е по-добра, но уви, натежала е „професорската титла“ на Лазаров.

За историята – паметникът е открит през лятото на 1942-а. Добавям, че с решение на Общинския съвет алеята пред нея – главната на Бунарджика, е преименувана на „Васил Левски“. Не е чак толкова важно, но все пак е видно, че някой трябва да образова общината за собственото ѝ културно-историческо наследство.

Паметникът на Христо Ботев

Романтика обгражда и пловдивския паметник на другия ни велик революционер – Христо Ботев. Отново инициативата идва „отдолу“ – този път от футболния клуб „Ботев“ Пловдив, които първи в града решават, че поетът-революционер заслужава паметник. Цялата история е достатъчно интересно описана в статията на Пламен Четелязов от Регионалния исторически музей – Пловдив. Събирането на средства, вечерните балове, привличането към каузата на големи имена, като дарителя Димитър Кудоглу и самия цар Борис III…

Накратко: футболните дейци са били напълно наясно, че за да получат качествено произведение, трябва да направят конкурс. И в журито да са способни хора. Контрастът с начина на управление на цял град в днешно време е гигантски. Дори футболните дейци от 20-те (които също контрастират с днешните си колеги, но все пак) са разбирали какво значи „демокрация“, за разлика от днешните „служители“.

Та сред имената в журито са арх. Стойко Стойков – автор на повечето красиви сгради, които днес ни впечатляват по Главната улица и Цанко Лавренов – един от най-големите български художници изобщо. Конкурсът печели Васил Вичев – изработил и доста други паметници из страната. Вичев не е никак случаен – печели, например, втора награда в конкурса и за паметника на връх Шипка, в който участва съвместно с легендата в българското изкуство Иван Милев (да, онзи, който е на 5-те лева).

Финансирането, както може да се досетите, е с доброволно събиране на средства.

И пак за историята – паметникът е открит тържествено на 2 юни 1927-а година. Първоначално е поставен пред тогавашния стадион на Ботев в квартал Ухото, сиреч където сега е стадионът на Спартак. После дълго време стоя пред Колежа на бул. „Източен“, а сега е в Коматево на клубната база. В скоро време пак ще се върне пред стадион „Христо Ботев“, убеден съм.

Паметникът на Христо Г. Данов на Сахата

В тези години е поставен и паметникът на Христо Г. Данов в подножието на върха на Сахат тепе. И тук желанието да се случи това идва от гражданска група – студентите от дружество „Тримонциум“. Събират помежду си средства, които в един момент не достигат и са подпомогнати от пловдивската община. Както сигурно знаете, Христо Г. Данов е от онази половина пловдивски кметове, които не са се оправдавали постоянно със София, че не ѝ дават парите за депонирания боклук или, че не са казали кой точно Тютюнев склад е паметник на културата.

Христо Г. Данов на първо време е велик възрожденски деец, книгоиздател, развивал дейността си именно в Пловдив. Освен това е учител, автор на много учебници и книги, а след Освобождението за известно време е и кмет на Пловдив. Та в този период не някой фалшифициращ документи бизнесмен, а самият български монарх Фердинанд заявява желанието си да построи дворец на голяма част от Бунарджика. Вместо да се оправдае, че нямало какво да направи, щото всичко било законно, Данов му отказва и остава в историята, спасил едно от пловдивските тепета. Днес Хълм на Освободителите е сред малкото защитени природни забележителности в самия център на голям европейски град.

Паметникът, изграден по студентска инициатива се открива през 1933-а година.

Уроците

Разликата с днешно време е съществена – дори в създаването на градската среда, като общество сме загубили чувството на принадлежност, на власт и на отговорност. Гражданите могат да решават и могат да поемат отговорност за дадени инициативи, вместо да чакат наготово решения отгоре.

Това не оневинява по никакъв начин неадекватни управленски решения, но и неадекватните управленски решения не оправдават липсващата гражданска реакция (с малки изключения).

Това е първото, което аз научих. Обществото тогава е създавало хубави неща, защото хората са се вълнували. Днес на никой не му пука за паметника на Борис Христов и затова той е страшен, навсякъде, извън Пловдив му се смеят, и освен всичко – дори не е поставен там, където авторът е предвиждал, като го създаваше. Провал на всички нива. Страховитата нервна глава на спокойния човек Борис Христов е само един от многото примери на натресени ни паметници, които не са преминали нито експертен, нито обществен дебат – подобно беше тъй осмиваното Ренде от времето на Славчо Атанасов.

Друг пример – Цар Симеоновата градина стана грозна и се руши от деня на откриването си, защото беше дадена на слаб или неволеви архитект, който се остави градската управа да го разиграва. Фонтанът на Деметра се руши, защото градската управа смята, че борбата с ръждата е, като удариш една боя отгоре.

Но Цар Симеоновата градина е грозна и, защото, гражданската реакция срещу слабия проект и директното възлагане имаше само откъслечни гласове, а не силна гражданска реакция. Такава реакция все пак имаше, и тя си изигра ролята при други идентични проблемите – с Небет тепе, Тютюневия склад и кино „Космос“. При повече интерес от хората, както в споменатите по-горе времена, тези неща, вероятно, щяха да се направят далеч по-качествено.

Тъй като тук става дума за култура – ще дам идентичен, по-разбираем пример. Зимното почистване за поредна година бе под всякаква критика. Особено в центъра. Виновни не са само общината, задето повечето от улиците (особено по тепетата) не бяха пипнати, виновни са и всички мрънкащи граждани, които не си направиха труда да си изчистят снега и леда пред дома на тротоара. Така се става град.

Няма нищо учудващо в това, когато един човек или една организация работи без контрол, тя да си върши работата през пръсти. Дали са имали повече капацитет управниците преди години не се знае. Но тогава хората са се вълнували от съдбините на своя град повече от това да лайкват, като пост-пролетариат, всяка шарена картинка, пусната в нета. Затова са и създавали трайни неща, които и до днес са символи (ценни нематериално), и до днес са здрави (качествени материално).

Кои са ни символи днес е субективен въпрос. Обективното е, че в последните месеци дребни ремонти претърпяха фонтанът на Деметра, фонтанът на Водната палата, каскадата на Каменица и Пеещите фонтани. Само един от тях обаче е на повече от 1 година. На 124 е.

Exit mobile version